ВКС

Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове за собственост по чл.109 от ЗС?

С Тълкувателно решение № 4/2015 г. от 06.11.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 4/2015 г., Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на Върховния касационен съд реши:

1. Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на сервитут или друго ограничено вещно право, цената на иска се определя от паричната оценка на отричания сервитут или друго ограничено вещно право по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху неговата пазарна цена, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху една четвърт от така формираната цена на иска.

Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друго бреме (право на въздействие), което собственикът да е длъжен да търпи и то има парична оценка, върху нея се определя цената на иска и съответно – размерът на дължимата държавна такса, а ако отричаното бреме няма парична оценка, искът е неоценяем и съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК размерът на държавната такса се определя от съда.

Когато негаторният иск съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими действия, искът е неоценяем и размерът на дължимата такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда, а когато се претендира ответникът да бъде осъден да извърши определени заместими действия, цената на иска е паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действията, върху който размер се определя дължимата такса, а когато оценката представлява затруднение – от съда по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК.

2. Исковите молби с правна квалификация чл. 109 ЗС не подлежат на вписване.

3. За уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право.

Тълкувателното дело е образувано поради наличието на противоречива съдебна практика. По отношение на въпроса как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС („собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право“) ОСГК приема, че искът е оценяем или неоценяем в зависимост от конкретното искане. Дали един иск е оценяем или неоценяем се определя от това дали предмет на делото е имуществено (оценимо в пари) или неимуществено (неоценимо в пари) право.

Искът с правна квалификация чл. 109 от ЗС, т. нар. негаторен иск (отрицателен иск) е иск за собственост, който в ЗС е уреден като един от исковете за защита на правото на собственост. В мотивите на решението пише, че негаторният иск също е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Затова тяхната данъчна оценка, а ако няма такава – тяхната пазарната цена, няма значение за цената на иска и за определянето на размера на дължимата такса. Негаторният иск предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, поради което цената на иска и дължимата държавна такса следва да се определят според естеството на това въздействие.

„Когато търсената защита по негаторния иск се ограничава до отричането на претендирания сервитут или ограничено вещно право и не претендира произтичащите от това притезания по отношение на нарушителя, предмет на делото по предявен негаторен иск е несъществуването на съответния сервитут или на друго ограничено вещно право, т. е. на оценими в пари имуществени права. Тяхната парична оценка е цена на иска. И доколкото става въпрос за вещни права, цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху пазарната цена на отричаното вещно право, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху 1/4 от така формираната цена на иска“ – приема ОСГК. В мотивите пише, че когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друг вид въздействие, което собственикът да е длъжен да търпи, и то има парична оценка, върху нея следва да бъде определена цената на иска и съответно – размера на дължимата държавна такса, а ако отричаното въздействие няма парична оценка, размерът на държавната такса следва да се определи от съда по реда на чл. 71, ал. 1, изр. 2 от ГПК. Когато чрез негаторен иск по отношение на ответника се предявяват притезателни права, които произтичат от несъществуването на сервитут, на някакво ограничено вещно право или друго бреме върху имота на ищеца и се претендира ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими или заместими действия, искът има за предмет реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. В случаите, когато делото има за предмет задължение за бездействие или за незаместимо действие, искът няма парична оценка, поради което размерът на дължимата държавна такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда. Когато делото има за предмет задължение за заместимо действие, цената на иска представлява паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяването на действието, върху който размер се определя дължимата държавна такса.

По въпроса подлежат ли на вписване исковите молби по чл. 109 от ЗС ОСГК приема, че тези молби не подлежат на вписване, тъй като на вписване подлежат само актовете и исковите молби, за които с изрична законова разпоредба е предвидено вписване. Съгласно Правилника за вписванията вписват се исковите молби за постановяване на съдебни решения по чл. 112, ал. 1, б. „з“ от ЗС, а съгласно тази норма от ЗС на вписване подлежат всички съдебни решения, които заместват актовете по чл. 112, ал. 1, б. „а“ от ЗС – „всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права“. В тълкувателното решение пише: „С оглед тези разпоредби на ЗС и Правилника за вписванията исковите молби по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС не подлежат на вписване, тъй като решенията по тези искове нито учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват, нито признават право на собственост върху недвижими имоти или друго вещно право върху такива имоти“.

По въпроса необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 от ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право върховните съдии пишат: „От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 от ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 от ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело“.

Източници: http://www.vks.bg ; http://legalworld.bg

ВКС

ВКС уеднакви практиката по отношение на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за престъпления по чл. 325, ал. 1 от НК (хулиганство), когато престъплението е извършено спрямо орган на власт

С Тълкувателно решение № 1/28.09.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 1/2017 г., Общото събрание на Наказателната колегия (ОСНК) на Върховния касационен съд реши:

Институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание е приложим за престъпления по чл. 325, ал. 1 от НК, извършени спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, при наличие на материалноправните основания по чл. 78а, ал.1 от НК, като в тези случаи ограничението на чл. 78а, ал.7 от НК не се прилага.

Тълкувателното дело е образувано по искане на главния прокурор за приемане от ОСНК на тълкувателно решение поради наличие на противоречива съдебна практика. Една част от съдилищата приемат, че когато конкретните хулигански действия, осъществяващи хипотезата на чл. 325, ал. 1 от НК („Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.“), са извършени спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, следва да се приложи ограничението, предвидено в чл. 78а, ал. 7 от НК (недопускащо освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „когато престъплението е извършено спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му“). Друга част от съдилищата приемат, че нормата на чл. 78а, ал. 7 от НК не следва да се прилага, когато е осъществено деяние по чл. 325, ал. 1 от НК спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, тъй като тези обстоятелства не са елемент от състава на престъплението.

В мотивите на тълкувателното решение пише: „С изменението на разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК (ДВ, бр. 21/2000 г.) законодателят лиши прокуратурата и съда от правомощието да преценяват дали да приложат института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Нормата на чл. 78а от НК е императивна и задължава съответния орган винаги, когато констатира наличието на визираните в нея предпоставки, да я приложи, без да съобразява възможността чрез административна санкция да се постигнат целите на наказанието, предвид степента на обществена опасност на дееца. След като е лишен от правото на преценка дали да приложи института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание при наличието на предпоставките на чл. 78а от НК, компетентният орган няма такова правомощие и по отношение на приложението на визираните в разпоредбата на чл. 78а, ал. 7 от НК ограничения. При констатиране на такива, той е задължен да не прилага института. Въпросът е кога за съответните органи възниква задължението да изследват дали са налице рестриктивните основания, посочени в чл. 78а, ал. 7 от НК“.

Съгласно ТР № 2/07.10.2002 г. на ОСНК на ВКС в обвинителния акт задължително се посочват само „фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му“. При това положение, ако качеството на субекта, засегнат по някакъв начин от престъпното посегателство, не е част от елементите на съответния престъпен състав, прокурорът не е длъжен в обвинителния акт или в постановлението, съставено по реда на чл. 375 от НПК, да излага факти относно същото. Съдът също няма задължение да изяснява обстоятелства извън тези, посочени в нормата на чл. 102 от НПК. Преценката дали в конкретния случай са налице рестриктивните основания следва да бъде извършвана по ясно определени правила и е недопустимо да бъде поставяна в зависимост от усилията и активността на съответния орган да установява обстоятелства по делото, които излизат извън предмета на доказване. Съдиите от ОСНК са категорични, че при това положение, за да е длъжен компетентният орган да установява дали е налице ограничителното основание, визирано в чл. 78а, ал. 7 от НК, е необходимо то да е част от предмета на доказване, а това предполага съответното обстоятелство да е елемент от основния или квалифицирания престъпен състав.

В мотивите на тълкувателното решение се напомня, че с Постановление № 2/1974 г. по н. д. № 4/1974 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС № 2/1974 г.) са дадени разяснения относно елементите на основния и квалифицираните състави на хулиганството, видовете хулигански действия, формата на вината, като е посочено, че обект на престъплението по чл. 325 от НК са обществените отношения, свързани с реда, установен в страната, и общественото спокойствие. Според постановлението деянието следва да бъде подведено под нормата на квалифицирания състав на чл. 325, ал. 2 от НК, когато хулиганските действия са започнали преди намесата на органа на властта или представителя на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, продължават въпреки нея и прерастват в съпротива срещу тях. В разпоредбата на чл. 325, ал. 2 от НК ясно е посочено като елемент от състава на престъплението качеството на субекта, спрямо когото се осъществява престъпното посегателство, изразено чрез съпротива – „орган на властта“ или „представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред“. С деянието по чл. 325, ал. 2 от НК, наред с обекта на защита – обществените отношения, свързани с установения в страната ред и общественото спокойствие, се засяга и още един обект – властническите обществени отношения, носител и изразител на които са съответният орган на власт или представителят на обществеността. Върховните съдии подчертават, че волята на законодателя да защити и двата обекта на престъпно посегателство е намерила израз в определянето на размер на санкцията за престъплението по чл. 325, ал. 2 от НК, който надхвърля лимитативно посоченото в разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК наказание, поради което институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административна санкция е неприложим.

Върховните съдии пишат: „С оглед насоките на ППВС № 2/1974 г. може да се направи извод, че когато непристойното поведение на дееца, грубо нарушаващо обществения ред и изразяващо явно неуважение към обществото, се осъществява чрез действия, насочени срещу орган на властта при или по повод изпълнение на службата му, деянието следва да се квалифицира по основния състав на чл. 325, ал. 1 от НК. Обектът на престъпно посегателство, съответно на законодателна защита, при тази хипотеза, са обществените отношения, свързани с установения в страната ред и общественото спокойствие, а не отношенията, засягащи дейността на държавни органи, обществени организации или лица, изпълняващи властнически функции, включително и такива по опазване на обществения ред“. Според съдиите след като престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК има за непосредствен обект на защита обществените отношения, свързани с реда и общественото спокойствие, а качеството на субекта, спрямо когото са осъществени хулиганските действия – „орган на властта при или по повод изпълнение на службата му“, не е елемент от престъпния състав, ограничението на разпоредбата на чл. 78а, ал. 7 от НК не следва да намери приложение.

Източник: http://www.vks.bg/vks_p02_0424.htm