ВКС

Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове за собственост по чл.109 от ЗС?

С Тълкувателно решение № 4/2015 г. от 06.11.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 4/2015 г., Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на Върховния касационен съд реши:

1. Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на сервитут или друго ограничено вещно право, цената на иска се определя от паричната оценка на отричания сервитут или друго ограничено вещно право по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху неговата пазарна цена, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху една четвърт от така формираната цена на иска.

Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друго бреме (право на въздействие), което собственикът да е длъжен да търпи и то има парична оценка, върху нея се определя цената на иска и съответно – размерът на дължимата държавна такса, а ако отричаното бреме няма парична оценка, искът е неоценяем и съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК размерът на държавната такса се определя от съда.

Когато негаторният иск съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими действия, искът е неоценяем и размерът на дължимата такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда, а когато се претендира ответникът да бъде осъден да извърши определени заместими действия, цената на иска е паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действията, върху който размер се определя дължимата такса, а когато оценката представлява затруднение – от съда по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК.

2. Исковите молби с правна квалификация чл. 109 ЗС не подлежат на вписване.

3. За уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право.

Тълкувателното дело е образувано поради наличието на противоречива съдебна практика. По отношение на въпроса как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС („собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право“) ОСГК приема, че искът е оценяем или неоценяем в зависимост от конкретното искане. Дали един иск е оценяем или неоценяем се определя от това дали предмет на делото е имуществено (оценимо в пари) или неимуществено (неоценимо в пари) право.

Искът с правна квалификация чл. 109 от ЗС, т. нар. негаторен иск (отрицателен иск) е иск за собственост, който в ЗС е уреден като един от исковете за защита на правото на собственост. В мотивите на решението пише, че негаторният иск също е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Затова тяхната данъчна оценка, а ако няма такава – тяхната пазарната цена, няма значение за цената на иска и за определянето на размера на дължимата такса. Негаторният иск предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, поради което цената на иска и дължимата държавна такса следва да се определят според естеството на това въздействие.

„Когато търсената защита по негаторния иск се ограничава до отричането на претендирания сервитут или ограничено вещно право и не претендира произтичащите от това притезания по отношение на нарушителя, предмет на делото по предявен негаторен иск е несъществуването на съответния сервитут или на друго ограничено вещно право, т. е. на оценими в пари имуществени права. Тяхната парична оценка е цена на иска. И доколкото става въпрос за вещни права, цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху пазарната цена на отричаното вещно право, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху 1/4 от така формираната цена на иска“ – приема ОСГК. В мотивите пише, че когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друг вид въздействие, което собственикът да е длъжен да търпи, и то има парична оценка, върху нея следва да бъде определена цената на иска и съответно – размера на дължимата държавна такса, а ако отричаното въздействие няма парична оценка, размерът на държавната такса следва да се определи от съда по реда на чл. 71, ал. 1, изр. 2 от ГПК. Когато чрез негаторен иск по отношение на ответника се предявяват притезателни права, които произтичат от несъществуването на сервитут, на някакво ограничено вещно право или друго бреме върху имота на ищеца и се претендира ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими или заместими действия, искът има за предмет реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. В случаите, когато делото има за предмет задължение за бездействие или за незаместимо действие, искът няма парична оценка, поради което размерът на дължимата държавна такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда. Когато делото има за предмет задължение за заместимо действие, цената на иска представлява паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяването на действието, върху който размер се определя дължимата държавна такса.

По въпроса подлежат ли на вписване исковите молби по чл. 109 от ЗС ОСГК приема, че тези молби не подлежат на вписване, тъй като на вписване подлежат само актовете и исковите молби, за които с изрична законова разпоредба е предвидено вписване. Съгласно Правилника за вписванията вписват се исковите молби за постановяване на съдебни решения по чл. 112, ал. 1, б. „з“ от ЗС, а съгласно тази норма от ЗС на вписване подлежат всички съдебни решения, които заместват актовете по чл. 112, ал. 1, б. „а“ от ЗС – „всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права“. В тълкувателното решение пише: „С оглед тези разпоредби на ЗС и Правилника за вписванията исковите молби по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС не подлежат на вписване, тъй като решенията по тези искове нито учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват, нито признават право на собственост върху недвижими имоти или друго вещно право върху такива имоти“.

По въпроса необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 от ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право върховните съдии пишат: „От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 от ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 от ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело“.

Източници: http://www.vks.bg ; http://legalworld.bg

Съд на ЕС

Решение на Съда на ЕС – задължителната седмична почивка може да е и през работната седмица

РЕШЕНИЕТО

Член 5 от Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното време, изменена с Директива 2000/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 2000 г., както и член 5, първа алинея от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, да бъде предоставяна най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни, а изискват тази почивка да бъде предоставяна в рамките на всеки седемдневен период.

КАЗУСЪТ

Директивата за организацията на работното време предвижда, че за всеки седемдневен период всеки работник има право на минимална почивка от 24 часа без прекъсване плюс междудневната почивка от 11 часа.

Тъй като не е сигурен как следва да се тълкува тази директива, Tribunal da Relação do Porto (апелативен съд Порто) пита Съда дали минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, трябва да се предоставя най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни.

Съдът припомня, че Директивата има за цел да защити ефективно безопасността и здравето на работниците. При това положение всеки работник трябва да ползва почивки с подходяща продължителност. Въпреки това тя допуска известна гъвкавост при прилагането ѝ и така предоставя на държавите членки свобода на преценка във връзка с определянето на момента, в който трябва да се предостави тази минимална почивка. Това тълкуване може да се окаже в полза на работника, тъй като позволява да му се предоставят няколко поредни почивни дни в края на даден референтен период и в началото на следващия.

Съдът подчертава, че директивата само установява минимални норми на защита на работника в областта на организацията на работното време. Следователно държавите членки могат да прилагат или въвеждат разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците, или да улесняват или разрешават прилагането на по-благоприятни колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори.

Целия текст на решението на Съда на ЕС може да намерите ТУК.