ВКС

Тълкувателно решение № 3/2015 от 29.11.2018 г. по тълкувателно дело № 3/2015 г. на ВКС

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска колегия в съдебно заседание на 18 октомври 2018 год. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГК, ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Гражданска колегия:
СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ПРЕДСЕДАТЕЛИ на ОТДЕЛЕНИЯ:
БОЙКА СТОИЛОВА, ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА, БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

при участието на секретаря Аврора Караджова постави на разглеждане тълкувателно дело № 3 по описа за 2015 г. на Общото събрание на Гражданска колегия, докладвано от съдия ДИЯНА ЦЕНЕВА

Въпроси

Тълкувателно дело № 3/2015 г. е образувано на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ, във връзка с чл. 292 ГПК с разпореждане от 22.10.2015г. на Председателя на ВКС по въпроса:

Допустимо ли е, след като в одобреното от бракоразводния съд споразумение съпрузите са се съгласили, че придобитият по време на брака им имот остава съсобствен между тях, в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, респективно чл. 23, ал. 2 СК?

Мотиви

По този въпрос в съдебната практика на Върховния касационен съд са застъпени две становища.

Според първото от тях, волята на съпрузите в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./, респ. чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./ за имуществата, придобити по време на брака на възмездно основание, е обвързваща по всички въпроси. В тази част споразумението е с последици на спогодба, която прекратява спора и регулира отношенията между съпрузите. При липса на волеизявление за друго съотношение в съсобствеността, липсващата уговорка се замества от разпоредбата на чл. 27 СК 1985 /отм./, а тя предвижда при развод равенство на дяловете на бившите съпрузи от това имущество. В следващ исков процес е недопустимо и да се установява по-голям дял поради частична трансформация на лични средства по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./.

Според другото становище, когато в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101 СК 1985 /отм./ не е изразена воля за квотите на бившите съпрузи, а е посочено, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен между тях, споразумението не възпрепятства възможността в следващ исков процес да бъде разгледан въпросът за различните (неравни) дялове в съсобствеността. Такова споразумение има силата на закон по въпроса, че придобитият по време на брака имот остава в обикновена съсобственост след развода (чл. 20а ЗЗД). То не изключва възможността в следващия исков процес да се установи действителният обем на правата на бившите съпрузи според техните намерения, включително по-големия дял на единия съпруг поради частична трансформация на лично имущество (чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./).

Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС намира за правилно второто становище.

При действието на СК 1985 /отм./ утвърденото от бракоразводния съд споразумение между съпрузите относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно имуществените отношения, ползването на семейното жилище, издръжката между тях и фамилното име, е уредено като необходимо условие за допускане на развод по исков ред и за допускане на развод по взаимно съгласие без произнасяне относно вината (чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ и чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./). Включването на имуществените отношения към минимално необходимото съдържание на споразумението сочи целта на законодателя – по договорен път да бъдат уредени всички последици от развода, както в отношенията между родители и деца, така и в отношенията между съпрузите. В брачния процес съдът има задължението да провери, дали споразумението на съпрузите урежда всички предвидени в закона въпроси и следи за интересите на децата. Ако споразумението е непълно или интересите на децата не са добре защитени, законът задължава съдът да даде срок за изправяне на недостатъците. Неизпълнението на указанията има за последица отхвърляне на молбата за развод по взаимно съгласие, а при развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака – поражда задължение за съда служебно да се произнесе за вината.

Споразумението, което съпрузите представят пред бракоразводния съд, е с договорен характер. Разнородният характер на въпросите, които задължително съпрузите следва да уредят в брачния процес, предопределя различната правна природа на отделните негови части.

В частта относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата споразумението е израз на правомощието на родителите като носители на родителските права и задължения сами да определят след развода при кого от тях да живеят децата, на кого се предоставя упражняването на родителските права, начинът и формата на осъществяване на личните отношения и размерът на дължимата от всеки родител издръжка. Поради естеството на отношенията, които регулира, тази част от споразумението не може да има характер на спогодба по чл. 365 ЗЗД. Задължението на съда да го утвърди провежда висшия интерес на децата (чл. 3 от Конвенцията за правата на детето).

В частта относно имуществените отношения между съпрузите споразумението е насочено към доброволно уреждане на имуществените последици от развода с цел да се избегнат възможни бъдещи спорове по повод собствеността върху придобитото през време на брака имущество и отнасянето им за разрешаване по съдебен ред. В рамките на свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД) съпрузите имат правото да уредят материално- правните последици от прекратяване на брака поради развод във връзка с придобитите в режим на съпружеска имуществена общност вещи и права върху вещи. Законът им позволява със споразумението да уговорят нещо различно от следващото се по закон съотношение на квотите в съсобствеността, която разводът трансформира от бездялова в обикновена и не ги задължава да се придържат към правилата на Семейния кодекс за определяне на по-голям дял на някой от тях. Със споразумението те могат да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или върху някои имущества, като ги разпределят помежду си, или да запазят съсобствеността, като могат да се съобразят или да се отклонят от правилото за равенство на дяловете, отчитайки личния принос на всеки от тях, вложените лични средства в придобиването им, както и други обстоятелства. Възможно е определянето на по-голям дял на единия от съпрузите, макар приносът му за придобиване на имуществото да не надхвърля значително приноса на другия съпруг или вложените от него лични средства в придобиването на отделна вещ да са незначителни, както и обратно – да се уговори равенство на дяловете, макар да са налице основания по смисъла на СК за определяне на по-голям дял на единия от тях. В тези случаи доколкото съдържа взаимни отстъпки, споразумението е с характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод (т. 8 от ППлВС № 5/ 15.03.1978 г.). Възможно е обемът на правата на съпрузите да е определен и съобразно действителното правно положение. Тогава споразумението е с характер на установителен договор.

В правомощията на съда при утвърждаване на споразумението в брачния процес е да провери, дали то съдържа уговорки относно всички последици от развода и дали в частта откъм имуществените последици то противоречи на закона и на добрите нрави.

Съдът няма задължението да провери дали съгласуваното волеизявление на съпрузите включва взаимни отстъпки и дали интересите им са добре защитени. Мотивите, поради които страните са уредили по един или друг начин имуществените си отношения за след развода, не подлежат на проверка от съда. Съдът не може да откаже да утвърди споразумението и поради това, че в частта за имуществените последици от развода то не отговаря на действителното правно положение или накърнява интересите на единия съпруг, нито да го измени или да го замести със свои разпореждания.

Същите правни последици поражда и утвърденото от брачния съд споразумение при действието на Семейния кодекс от 2009 г. Съгласно чл. 51, ал. 1 СК, при развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Те могат, но не са длъжни, да се споразумеят и за други последици на развода. Съгласно чл. 49, ал. 4 СК, при развода по исков ред, съпрузите могат да изложат пред съда споразумение относно всички или някои от последиците на развода. Сравнителният исторически анализ налага обобщението, че при действието на СК. във всяко производство по развод уреждането на имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент на споразумението. То няма за цел да уреди изчерпателно всички последици от развода, а само някои от тях. При това законодателно разрешение съпрузите могат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако ги включат, в тази част споразумението е с характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, а в зависимост от изразената от съпрузите воля може да породи и вещно-транслативен ефект от момента на влизане в сила на решението за развод.

Когато в споразумението съпрузите са изразили воля какви са квотите им в съсобствеността, предвиденото в чл. 9 ЗЗД и чл. 20а ЗЗД и законовата възможност за вещно-транслативен ефект на споразумението с решението за развод, изключват в следващ исков процес да се установи пълна трансформация на лично имущество или различни квоти. Когато квотите на бившите съпрузи не са посочени, споразумението не възпрепятства възможността в следващ исков процес да бъде разгледан въпросът за различните (неравни) дялове в съсобствеността. Такова споразумение не потвърждава, нито отрича презумпциите от чл. 27 СК 1985 /отм./, а сега чл. 28 СК. Те са в сила за всеки договор с вещно-транслативен ефект, но както за договора, така и за споразумението законодателят допуска да бъдат оборени. Всяка презумпция е доказателствено правило, няма материално-правно действие, а по опровергаването на презюмирания факт обратното доказване е допустимо. В следващия исков процес презумпциите от чл. 27 СК 1985 /отм./, съответно по чл. 28 СК, могат да бъдат оборени с доказателства за личен произход на средствата, вложени при придобиването на имота и за намерението на съпрузите при определяне обема на техните права в споразумението.

Диспозитив

По изложените съображения Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И :

След като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./, съответно чл. 49, ал. 4 СК или чл. 51, ал.1 СК., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК.

Особено мнение №1

Особено мнение по Тълкувателно решение № 3/2015 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд

В тълкувателното решение се приема, че след като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./, съответно чл. 49, ал. 4 СК или чл. 51, ал. 1 СК, съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по- голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК.

Допустимостта на последващ иск за частична трансформация се мотивира с обстоятелството, че когато споразумението се изчерпва само с това имотът да остане в обикновена съсобственост, то изключва възможността впоследствие да бъде предявен иск за пълна трансформация и за предоставяне на по- голям дял от имуществото, но липсата на изрично споразумение относно дяловете позволява техният размер да бъде установен в последващ процес по иск за частична трансформация, в който да бъде оборена презумпцията за равенство.

Разбирането, че такава спогодба не изключва възможността за предявяване на последващ иск за частична трансформация, изцяло игнорира целта на споразумението и неговият договорен характер, и не отчита различията в правния му режим по Семейния кодекс от 1985 г. /отм./ и по сега действащия Семеен кодекс от 2009 г.

При действието на отменения Семеен кодекс от 1985 г. споразумението на съпрузите трябваше задължително да уреди: упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, имуществените отношения между съпрузите, издръжката между тях, както и фамилното име. Включването на имуществените отношения към минимално необходимото задължително съдържание сочи, че замисълът на законодателя е по взаимно съгласие да се уредят всички съществуващи или евентуални спорове за имуществени права между съпрузите и да се избегне отнасянето на тези спорове за разрешаване от съд след развода.

Споразумението между съпрузите е непълно, когато не съдържа клаузи по всички задължителни елементи, изброени чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./. Споразумение, в което съпрузите заявяват, че придобитото от тях през време на брака имущество остава в съсобственост между тях, но не са определили изрично квотите си в съсобствеността, не е непълно. По правило след прекратяване на брака съпружеската бездялова съсобственост се трансформира в обикновена съсобственост при равни дялове. Законодателят изрично е предвидил възможност за определяне на по- голям дял на единия съпруг с оглед произхода на средствата, вложени за придобиване на определено имущество или поради по- голям принос – чл. 21, ал. 2 СКчл. 28 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СКчл. 29 СК. Към момента на сключване на споразумението тези обстоятелства са известни на съпрузите. След като със споразумението не е уговорено изрично неравенство на дяловете, независимо че са били налице законовите предпоставки за това, следва, че съпрузите са възприели правилото за равенство на дяловете и то става задължителна част от постигнатото помежду им споразумение.

Подобно на останалите договори, споразумението по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./ има облигационно действие – то обвързва страните по него от момента на утвърждаването му от съда. От момента на влизане в сила на съдебното решение, с което споразумението се утвърждава, то има силата на закон за тези, които са го сключили – чл. 20а, ал. 1 ЗЗД и по аргумент от чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, може да бъде изменено, развалено или прекратено само по волята на страните или на основания, предвидени в закона. Разпоредбата на чл. 101, ал. 3 СК 1985 /отм./ допуска при изменение на обстоятелствата след влизане в сила на решението за развод по взаимно съгласие пререшаване само на въпросите относно упражняването на родителските права и издръжката на децата. Вън от тези въпроси, няма друга разпоредба, тълкуването на която да доведе до извода, че съдът може служебно или ако е сезиран с иск да постанови или да допусне промяна на одобреното споразумение в частта относно имуществените отношения между съпрузите. Предвиденият в закона способ за уреждане на имуществените отношения между съпрузите – чрез постигане на съгласие за настъпване на конкретно определени, желани от тях, правни последици, изключва възможността, докато не бъде установено споразумението да не отразява тяхната действителна воля, да е изменено, развалено или отменено, респ. действието му да е прекратено по взаимно съгласие на страните или на основанията, предвидени в закона, за съдебна намеса и установяване по исков ред на други по съдържание и обем имуществени права, различни от тези, за които съпрузите са се договорили. Да се признае възможност на единия съпруг след влизане в сила на решението за развод, с което се утвърждава споразумението, да води иск за частична трансформация, означава да се отрече правната същност на това споразумение и неговата обвързваща сила. Искът за частична трансформация цели преуреждане на одобреното споразумение, затова е недопустим.

Същото разрешение следва да бъде дадено и по отношение правните последици на одобреното от бракоразводния съд споразумение при действието на Семейния кодекс от 2009 г. За разлика от СК 1985 /отм./, той не включва имуществените отношения между съпрузите като задължителен елемент на споразумението, т.е. споразумението няма за цел да уреди изчерпателно и всеобхватно всички последици от развода, а само някои от тях. Съгласно чл. 51, ал. 1 СК при развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име, като могат (но не са длъжни), да се споразумеят и по други последици на развода. При това законодателно разрешение съпрузите могат изобщо да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако изберат да сторят това, като постигнат уговорки относно всички или само някои от придобитите през време на брака вещи, те ще бъдат обвързани по въпросите за собствеността и обема на правата си по отношение тези вещи. Тъй като уреждането на имуществените отношения по повод развода вече е факултативно, а не задължително, одобреното от бракоразводния съд споразумение няма да препятства възможността за предявяване на искове за пълна или частична трансформация по отношение на вещите, които не са упоменати изрично в споразумението, щом същото не съдържа клауза, че изчерпва всички имуществени отношения.

С оглед на изложеното считаме, че отговорът на поставения по тълкувателното дело въпрос би следвало да бъде следният:

След като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./, съответно чл. 49, ал. 4 СК или чл. 51, ал. 1 СК, съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е недопустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК.

съдия Дияна Ценева, съдия Снежанка Николова, съдия Златка Русева, съдия Здравка Първанова, съдия Пламен Стоев, съдия Жива Декова, съдия Борислав Белазелков, съдия Василка Илиева, съдия Светла Бояджиева, съдия Веска Райчева, съдия Илияна Папазова, съдия Камелия Маринова, съдия Светлана Калинова, съдия Марио Първанов, съдия Ерик Василев

ВКС

Право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък

Наказателната, Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд в съвместно тълкувателно решение  1/2016 постановяват кои лица в наказателния процес имат право на обезщетение   за причинени неимуществени вреди от смърт на близък. С решението си върховните съдии допълват кръга на легитимираните да се присъединят като граждански ищци с братята и сестрите на починалия и с неговите възходящи и низходящи родственици от втора степен-баби, дядовци и внуци. По изключение, всеки с трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, също може да се конституира като граждански ищец в наказателното дело.

Пълният текст на тълкувателното-решение (кликнете на този линк)

 

ВКС

Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове за собственост по чл.109 от ЗС?

С Тълкувателно решение № 4/2015 г. от 06.11.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 4/2015 г., Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на Върховния касационен съд реши:

1. Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на сервитут или друго ограничено вещно право, цената на иска се определя от паричната оценка на отричания сервитут или друго ограничено вещно право по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху неговата пазарна цена, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху една четвърт от така формираната цена на иска.

Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друго бреме (право на въздействие), което собственикът да е длъжен да търпи и то има парична оценка, върху нея се определя цената на иска и съответно – размерът на дължимата държавна такса, а ако отричаното бреме няма парична оценка, искът е неоценяем и съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК размерът на държавната такса се определя от съда.

Когато негаторният иск съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими действия, искът е неоценяем и размерът на дължимата такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда, а когато се претендира ответникът да бъде осъден да извърши определени заместими действия, цената на иска е паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действията, върху който размер се определя дължимата такса, а когато оценката представлява затруднение – от съда по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК.

2. Исковите молби с правна квалификация чл. 109 ЗС не подлежат на вписване.

3. За уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право.

Тълкувателното дело е образувано поради наличието на противоречива съдебна практика. По отношение на въпроса как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС („собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право“) ОСГК приема, че искът е оценяем или неоценяем в зависимост от конкретното искане. Дали един иск е оценяем или неоценяем се определя от това дали предмет на делото е имуществено (оценимо в пари) или неимуществено (неоценимо в пари) право.

Искът с правна квалификация чл. 109 от ЗС, т. нар. негаторен иск (отрицателен иск) е иск за собственост, който в ЗС е уреден като един от исковете за защита на правото на собственост. В мотивите на решението пише, че негаторният иск също е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Затова тяхната данъчна оценка, а ако няма такава – тяхната пазарната цена, няма значение за цената на иска и за определянето на размера на дължимата такса. Негаторният иск предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, поради което цената на иска и дължимата държавна такса следва да се определят според естеството на това въздействие.

„Когато търсената защита по негаторния иск се ограничава до отричането на претендирания сервитут или ограничено вещно право и не претендира произтичащите от това притезания по отношение на нарушителя, предмет на делото по предявен негаторен иск е несъществуването на съответния сервитут или на друго ограничено вещно право, т. е. на оценими в пари имуществени права. Тяхната парична оценка е цена на иска. И доколкото става въпрос за вещни права, цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху пазарната цена на отричаното вещно право, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху 1/4 от така формираната цена на иска“ – приема ОСГК. В мотивите пише, че когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друг вид въздействие, което собственикът да е длъжен да търпи, и то има парична оценка, върху нея следва да бъде определена цената на иска и съответно – размера на дължимата държавна такса, а ако отричаното въздействие няма парична оценка, размерът на държавната такса следва да се определи от съда по реда на чл. 71, ал. 1, изр. 2 от ГПК. Когато чрез негаторен иск по отношение на ответника се предявяват притезателни права, които произтичат от несъществуването на сервитут, на някакво ограничено вещно право или друго бреме върху имота на ищеца и се претендира ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими или заместими действия, искът има за предмет реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. В случаите, когато делото има за предмет задължение за бездействие или за незаместимо действие, искът няма парична оценка, поради което размерът на дължимата държавна такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда. Когато делото има за предмет задължение за заместимо действие, цената на иска представлява паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяването на действието, върху който размер се определя дължимата държавна такса.

По въпроса подлежат ли на вписване исковите молби по чл. 109 от ЗС ОСГК приема, че тези молби не подлежат на вписване, тъй като на вписване подлежат само актовете и исковите молби, за които с изрична законова разпоредба е предвидено вписване. Съгласно Правилника за вписванията вписват се исковите молби за постановяване на съдебни решения по чл. 112, ал. 1, б. „з“ от ЗС, а съгласно тази норма от ЗС на вписване подлежат всички съдебни решения, които заместват актовете по чл. 112, ал. 1, б. „а“ от ЗС – „всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права“. В тълкувателното решение пише: „С оглед тези разпоредби на ЗС и Правилника за вписванията исковите молби по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС не подлежат на вписване, тъй като решенията по тези искове нито учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват, нито признават право на собственост върху недвижими имоти или друго вещно право върху такива имоти“.

По въпроса необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 от ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право върховните съдии пишат: „От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 от ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 от ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело“.

Източници: http://www.vks.bg ; http://legalworld.bg

Съд на ЕС

Решение на Съда на ЕС – задължителната седмична почивка може да е и през работната седмица

РЕШЕНИЕТО

Член 5 от Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното време, изменена с Директива 2000/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 2000 г., както и член 5, първа алинея от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, да бъде предоставяна най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни, а изискват тази почивка да бъде предоставяна в рамките на всеки седемдневен период.

КАЗУСЪТ

Директивата за организацията на работното време предвижда, че за всеки седемдневен период всеки работник има право на минимална почивка от 24 часа без прекъсване плюс междудневната почивка от 11 часа.

Тъй като не е сигурен как следва да се тълкува тази директива, Tribunal da Relação do Porto (апелативен съд Порто) пита Съда дали минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, трябва да се предоставя най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни.

Съдът припомня, че Директивата има за цел да защити ефективно безопасността и здравето на работниците. При това положение всеки работник трябва да ползва почивки с подходяща продължителност. Въпреки това тя допуска известна гъвкавост при прилагането ѝ и така предоставя на държавите членки свобода на преценка във връзка с определянето на момента, в който трябва да се предостави тази минимална почивка. Това тълкуване може да се окаже в полза на работника, тъй като позволява да му се предоставят няколко поредни почивни дни в края на даден референтен период и в началото на следващия.

Съдът подчертава, че директивата само установява минимални норми на защита на работника в областта на организацията на работното време. Следователно държавите членки могат да прилагат или въвеждат разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците, или да улесняват или разрешават прилагането на по-благоприятни колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори.

Целия текст на решението на Съда на ЕС може да намерите ТУК.

ВКС

ВКС уеднакви практиката по отношение на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за престъпления по чл. 325, ал. 1 от НК (хулиганство), когато престъплението е извършено спрямо орган на власт

С Тълкувателно решение № 1/28.09.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 1/2017 г., Общото събрание на Наказателната колегия (ОСНК) на Върховния касационен съд реши:

Институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание е приложим за престъпления по чл. 325, ал. 1 от НК, извършени спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, при наличие на материалноправните основания по чл. 78а, ал.1 от НК, като в тези случаи ограничението на чл. 78а, ал.7 от НК не се прилага.

Тълкувателното дело е образувано по искане на главния прокурор за приемане от ОСНК на тълкувателно решение поради наличие на противоречива съдебна практика. Една част от съдилищата приемат, че когато конкретните хулигански действия, осъществяващи хипотезата на чл. 325, ал. 1 от НК („Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.“), са извършени спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, следва да се приложи ограничението, предвидено в чл. 78а, ал. 7 от НК (недопускащо освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „когато престъплението е извършено спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му“). Друга част от съдилищата приемат, че нормата на чл. 78а, ал. 7 от НК не следва да се прилага, когато е осъществено деяние по чл. 325, ал. 1 от НК спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, тъй като тези обстоятелства не са елемент от състава на престъплението.

В мотивите на тълкувателното решение пише: „С изменението на разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК (ДВ, бр. 21/2000 г.) законодателят лиши прокуратурата и съда от правомощието да преценяват дали да приложат института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Нормата на чл. 78а от НК е императивна и задължава съответния орган винаги, когато констатира наличието на визираните в нея предпоставки, да я приложи, без да съобразява възможността чрез административна санкция да се постигнат целите на наказанието, предвид степента на обществена опасност на дееца. След като е лишен от правото на преценка дали да приложи института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание при наличието на предпоставките на чл. 78а от НК, компетентният орган няма такова правомощие и по отношение на приложението на визираните в разпоредбата на чл. 78а, ал. 7 от НК ограничения. При констатиране на такива, той е задължен да не прилага института. Въпросът е кога за съответните органи възниква задължението да изследват дали са налице рестриктивните основания, посочени в чл. 78а, ал. 7 от НК“.

Съгласно ТР № 2/07.10.2002 г. на ОСНК на ВКС в обвинителния акт задължително се посочват само „фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му“. При това положение, ако качеството на субекта, засегнат по някакъв начин от престъпното посегателство, не е част от елементите на съответния престъпен състав, прокурорът не е длъжен в обвинителния акт или в постановлението, съставено по реда на чл. 375 от НПК, да излага факти относно същото. Съдът също няма задължение да изяснява обстоятелства извън тези, посочени в нормата на чл. 102 от НПК. Преценката дали в конкретния случай са налице рестриктивните основания следва да бъде извършвана по ясно определени правила и е недопустимо да бъде поставяна в зависимост от усилията и активността на съответния орган да установява обстоятелства по делото, които излизат извън предмета на доказване. Съдиите от ОСНК са категорични, че при това положение, за да е длъжен компетентният орган да установява дали е налице ограничителното основание, визирано в чл. 78а, ал. 7 от НК, е необходимо то да е част от предмета на доказване, а това предполага съответното обстоятелство да е елемент от основния или квалифицирания престъпен състав.

В мотивите на тълкувателното решение се напомня, че с Постановление № 2/1974 г. по н. д. № 4/1974 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС № 2/1974 г.) са дадени разяснения относно елементите на основния и квалифицираните състави на хулиганството, видовете хулигански действия, формата на вината, като е посочено, че обект на престъплението по чл. 325 от НК са обществените отношения, свързани с реда, установен в страната, и общественото спокойствие. Според постановлението деянието следва да бъде подведено под нормата на квалифицирания състав на чл. 325, ал. 2 от НК, когато хулиганските действия са започнали преди намесата на органа на властта или представителя на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, продължават въпреки нея и прерастват в съпротива срещу тях. В разпоредбата на чл. 325, ал. 2 от НК ясно е посочено като елемент от състава на престъплението качеството на субекта, спрямо когото се осъществява престъпното посегателство, изразено чрез съпротива – „орган на властта“ или „представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред“. С деянието по чл. 325, ал. 2 от НК, наред с обекта на защита – обществените отношения, свързани с установения в страната ред и общественото спокойствие, се засяга и още един обект – властническите обществени отношения, носител и изразител на които са съответният орган на власт или представителят на обществеността. Върховните съдии подчертават, че волята на законодателя да защити и двата обекта на престъпно посегателство е намерила израз в определянето на размер на санкцията за престъплението по чл. 325, ал. 2 от НК, който надхвърля лимитативно посоченото в разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК наказание, поради което институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административна санкция е неприложим.

Върховните съдии пишат: „С оглед насоките на ППВС № 2/1974 г. може да се направи извод, че когато непристойното поведение на дееца, грубо нарушаващо обществения ред и изразяващо явно неуважение към обществото, се осъществява чрез действия, насочени срещу орган на властта при или по повод изпълнение на службата му, деянието следва да се квалифицира по основния състав на чл. 325, ал. 1 от НК. Обектът на престъпно посегателство, съответно на законодателна защита, при тази хипотеза, са обществените отношения, свързани с установения в страната ред и общественото спокойствие, а не отношенията, засягащи дейността на държавни органи, обществени организации или лица, изпълняващи властнически функции, включително и такива по опазване на обществения ред“. Според съдиите след като престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК има за непосредствен обект на защита обществените отношения, свързани с реда и общественото спокойствие, а качеството на субекта, спрямо когото са осъществени хулиганските действия – „орган на властта при или по повод изпълнение на службата му“, не е елемент от престъпния състав, ограничението на разпоредбата на чл. 78а, ал. 7 от НК не следва да намери приложение.

Източник: http://www.vks.bg/vks_p02_0424.htm

Народно събрание

Обсъждат гражданския процес в парламента

Гражданският процесуален кодекс е ключов инструмент за провеждане на съдебната реформа, заяви председателят на Комисията по правни въпроси Данаил Кирилов при откриването на научно-практическата конференция на тема „Правни проблеми по прилагането на Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Възможните разрешения”. Двудневният форум е организиран от Висшия адвокатски съвет и е под патронажа на парламентарната Комисия по правни въпроси.
Данаил Кирилов подчерта, че гражданското право е един от най-сложните правни отрасли и затова в три последователни законодателни процедури народните представители са проявявали плахост да достигнат до окончателни решения по важни проблеми. Това е продиктувано от разбирането ни, че е необходимо промените в ГПК да не бъдат самоцелни, частични и едностранни, а да са съобразени както с достиженията на правната мисъл и практика, така и с острите проблеми от правоприлагането в гражданския процес, посочи той. Председателят на парламентарната правна комисия изрази благодарност към организаторите от Висшия адвокатски съвет, към инициатора на конференцията – заместник-председателят на Върховния касационен съд Красимир Влахов  и всички юристи, които със своите експертни становища ще подпомогнат намирането на най-правилните решения в тази област на правото.
Всички ние искаме съдебна реформа, която да направи правосъдието по-леснодостъпно, бързо, прозрачно и предвидимо, отбеляза при откриването на форума председателят на Висшия адвокатски съвет Ралица Негенцова. Тя подчерта, че ГПК е средството, чрез което може да бъде постигната тази цел, а конференцията дава възможност да се чуят становищата на всички правни професии, да се обедини опита, достиженията на теорията и създадената вече богата практика. Трябва да очертаем философията за промяната и да предложим на законодателя възможните сполучливи решения, заяви Ралица Негенцова.
Министърът на правосъдието Цецка Цачева каза, че юристите от различни професии, но свързани или с прилагането, или с промените в ГПК, трябва да набележат краткосрочните, а защо не и концептуално да се даде по-далечен поглед на това какво предстои занапред като развитие на гражданско-процесуалната наука. От формирането на общо мнение по отделни въпроси ще бъде дадена стабилна основа, която да бъде отправна точка за парламентарната правна комисия, отбеляза тя.
През тази година се навършват 10 години от приемането на действащия ГПК и това е достатъчно дълъг период, за да може да бъде направен анализ и оценка на въздействието му върху правната среда в България, посочи в началото на конференцията адвокат Валя Гигова. По думите й форумът има за цел да направи подобен анализ, да се установят пропуските и несъвършенствата в уредбата и да се предложат промени, които да осигурят един по-балансиран и справедлив граждански процес.
В първата част от конференцията „Проблеми на исковото производство” изложения е предвидено да направят преподавателят в СУ „Свети Климент Охридски” доктор Ивайло Костов, преподавателят в УНСС доцент Таня Градинарова, адвокат Георги Атанасов, преподавателят в Софийския университет проф. Анелия Мингова, заместник-председателите на Върховния касационен съд Дария Проданова и Красимир Влахов и адвокатите Кина Чутуркова и Иван Георгиев.
В двудневния форум участват членове на Комисията по правни въпроси на Народното събрание, съдии, адвокати, представители на институциите и експерти по гражданско право.
Източник: http://www.parliament.bg

Народното събрание прие на първо четене нов Закон за мерките срещу изпирането на пари

Парламентът прие на първо четене нов Закон за мерките срещу изпирането на пари, внесен от Министерския съвет. В гласуването участваха 175 депутати, от които 166 бяха „за“, 1 – „против“, 8 се въздържаха. Целта на закона е да се постигне съответствие с европейска директива. Тя е свързана с предотвратяване на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма.

Новият закон, който ще замести досега действащия, цели да се засили превенцията на изпирането на пари и финансирането на тероризма, борбата срещу корупцията, по-ефективно отчитане на рисковете, увеличаване на капацитета на компетентните национални институции за анализ и обмен на информация. Това се посочва в доклада на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред. Предвидени са два вида проверки – комплексна и опростена, в зависимост от оценката на потенциалния риск.

Регламентирано е създаването на междуинституционална работна група с акт на Министерския съвет, която да изготви и актуализира Национална оценка на риска. Въвеждат се по-строги санкции за неспазване на закона, както и подобряване на контролните функции на надзорните органи. Съществени промени са предвидени и в предложения нов режим за установяване на произхода на средствата, с които се цели по-висока ефективност, административна икономия, и гъвкавост, съобразно вида на сделката или операцията, рисковия профил на клиента и др. Контролът по прилагането на закона ще се осъществява от председателя на ДАНС.

Източник: http://www.parliament.bg

Промени в ГПК

Изменение в ГПК-съобщение за заповед за изпълнение, залепено на вратата, ще води до исков процес

Не само възражението на длъжника срещу заповедта за изпълнение ще е основание съдът да указва на кредитора да подаде иск за установяване на вземането. Това ще става и ако уведомлението за издадената заповед за изпълнение е залепено на вратата или на пощенската кутия и длъжникът не се е явил да я получи.

Тази промяна в Гражданския процесуален кодекс (ГПК) прие днес на второ четене правната комисия  на Народното събрание. Днес депутатите посветиха пълен работен ден на обсъждането на измененията в ГПК, като след дълги дискусии бяха приети около десетина параграфа.

Едно от най-важните изменения е свързано със заповедното производство – в чл. 415 от ГПК. В първата му алинея депутатите записаха три хипотези, в които съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си. Първата е познатата – когато възражението срещу заповедта за изпълнение е подадено в срок. Втората е, когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5. А третата – когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение.

В първите два случая искът ще е установителен, а в третия – осъдителен.

По време на дискусията стана ясно, че районни съдии, научили за готвената промяна, вече са изрази опасения, че тя ще доведе до 30% ръст на исковите производства. Омбудсманът Мая Манолова обаче заяви: „Защитаваме и постигаме нещо по-важно – хората да не са съдени, без да разбират за това“.

Втората алинея на чл. 415 придоби следната редакция: „Когато дава указания за предявяване на иск в случаите по чл. 415, ал. 1 т. 2 (когато връчването е станало със залепване на вратата или пощенската кутия – бел.ред.), съдът постановява спиране на изпълнението, ако е издаден изпълнителен лист по чл. 418“. Срокът за предявяване на иска остава едномесечен.

Предстои на следващото си заседание правната комисия да обсъди и допълнение в чл. 414 ГПК. Намеренията на депутатите са да разширят уредбата на възражението срещу заповедта за изпълнение, като най-общо да се регламентират различни видове според това дали адресатът ѝ твърди, че не дължи или заявява, че вече е платил. Депутатите имат намерение да запишат и възможност длъжникът да възрази само срещу разноските, когато с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Тези изменения не бяха приети днес, защото членът на Висшия адвокатски съвет Валя Гигова настоя да бъдат редактирани по-прецизно.

Банкова сметка в заявлението за издаване на заповед и в исковата молба

Друго изменение (в чл. 410) предвиди в заявлението за издаване на заповед за изпълнение задължително да се посочва номер на банкова сметка или друг подходящ начин за плащане. Те стават задължителен реквизит и на самата заповед.

След дълга дискусия в чл.127 беше създадена нова алинея, която гласи: „По осъдителни искове за парични вземания ищецът посочва банкова сметка или друг способ за изпълнение“. Споровете около това изменение, което засега не е сигурно, че ще получи окончателната подкрепа на пленарната зала, бяха основно около това дали посочването на банкова сметка трябва да е задължителен реквизит на молбата и дали да важи за всички искове. Като решението на комисията беше, че тя не трябва да е сред задължителните елементи на исковата молба.

„Промяната ме притеснява. Оборотът е динамичен, а ищецът се задължава да поддържа една сметка по време на целия исков процес“, изрази опасенията си председателят на правната комисия Данаил Кирилов. Мая Манолова обаче настоя, че това е възможност да се спести процес на длъжник, който така ще знае незабавно как да плати. „В 20-годишната си практика досега не съм срещал страна, която да има воля и средства да плати и да не го прави“, възрази Кирилов. „Нека да стимулираме хората и да не ги разкарваме, добре е и един процент от делата да спестим“, каза адвокат Гигова.

Правната комисия прие и изменение, свързано с подсъдността, чиято цел е да намали концентрацията на дела в София. В нова ал. 2 на чл. 115 беше записано, че „прекият иск на увреденото лице, спрямо което застрахователят е отговорен, се предявява и по постоянния адрес или седалище на ищеца, или по местонастъпването на застрахователното събитие“.

Проблеми с искове за 2,3 млрд. лв., свързани с фалита на КТБ

Изненадващ елемент в обсъждането на измененията в ГПК внесе посещението на членовете на Управителния съвет на Фонда за гарантиране на влоговете в банките проф. Валери Димитров и Борислав Стратев. Двамата казаха, че са дошли, за да запознаят депутатите с проблем, свързанв с несъстоятелността на Корпоративна търговска банка. Става въпрос за исковете (по чл. 57, ал.3 от Закона за банковата несъстоятелност), които синдикът завежда срещу бивши администратори на фалиралата банка за обезщетение за причинени на финансовата институция вреди.

Валери Димитров съобщи, че са предявени 162 иска за 2,3 млрд. лв. срещу бивши администратори на КТБ. „Но се яви непреодолима пречка – нито един от тях не може да бъде намерен и съдът му назначава особен представител. Минималните възнаграждения на тези особени представители ще са за около 12 млн. лв., а тези пари идват от масата на несъстоятелността и никога няма да можем да ги възстановим. Така сме изправени пред алтернативите делата да бъдат прекратени или да ощетим кредиторите“, изложи проблема Димитров. И добави, че с колегите му са обсъждали два варианта за изменение на закона. Първият е на шефовете в КТБ да бъдат определени адвокати по Закона за правната помощ, а вторият – да се предвиди, че не се назначават особени представители на хора, които умишлено саботират производството.

„От 15 000 адвокати няма такъв, който да се съгласи да стане адвокат на Цветан Василев за 300 лв. по дело за милиарди“, каза Валя Гигова. А председателят на комисията Данаил Кирилов призова членовете на управата на фонда да помислят върху повече варианти за решаване на проблема и да ги предложат на депутатите. 

Източник: Правен свят

Сроковете по делата няма да текат по време на ваканции и официални празници

Сроковете по делата няма да текат по време на ваканция и официални празници

Сроковете по делата няма да текат за страните по време на съдебната ваканция и на официални празници. Този промяна в Гражданския процесуален кодекс (ГПК) прие правната комисия в парламента.

Тя обсъжда на второ четене няколко законопроекта за изменения в кодекса – на ГЕРБ, БСП, Обединени патриоти и „Воля“, свързани предимно с изпълнителното производство.

Мораториумът върху сроковете беше една от малкото разпоредби, които бяха приети на продължилото до късно снощи 7-часово заседание на комисията.

Той беше регламентиран в нова ал. 2 на чл. 61 от ГПК. Разпоредбата предвижда: „Сроковете спират да текат за страните през дните, обявени за официални празници по чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда, както и по време на съдебната ваканция по чл. 329, ал. 1 от Закона за съдебната власт, с изключение на дела по чл. 329, ал. 3 от Закона за съдебната власт“(Кои са тези дни – виж в карето, б.а.)

Депутатите подчертаха, че мораториумът важи само за страните, а не и за съда. Христиан Митев от Обединени патриоти заяви, че целта е да се гарантира в максимална степен правото на защита и подчерта, че подобни разрешения има в немалко страни от ЕС. Съдия Валентин Бойкинов от Софийския градски съд изрази някои принципни резерви към промяната, като посочи, че тя може да доведе до нарушаване на правото за разглеждане на делата в разумен срок. „Освен това спирането ще важи за всички срокове, например за размяната книжата и така страна, която е получила препис от исковата молба в началото на съдебната ваканция, ще получи бонус от два месеца и половина, за да изготви отговора си, т.е. тя ще е в по-благоприятно положение“, посочи той. Митев обаче изтъкна друг аргумент: „Ако получа исковата молба, а адвокатът ми е заминал на почивка, каква ще ми е адекватната защита?“.

Членът на Висшия адвокатски съвет Валя Гигова подкрепи промяната и заяви: „Целта е всички български граждани да си починат от съда. Не може всички да са ангажирани и да стоят да чакат да им дойде съобщението“. По нейно настояване беше записано, че мораториумът няма да важи за осемте групи дела, чието разглеждане ЗСВ регламентира, че продължава и през ваканцията, като тези за издръжка, за обезпечаване на искове и доказателства, за защита от домашно насилие, бързи производства и несъстоятелност.

Залепване на уведомление – само след три посещения на адреса

Друга голяма промяна, която правната комисия прие в ГПК, е свързана с призоваването и възможността уведомленията по делото да бъдат залепвани на входната врата, ако ответникът не може да бъде намерен на адреса.

Според приетото от народните представители снощи ал. 1 на чл. 47 от ГПК придоби следната редакция: „Когато ответникът не може да бъде намерен в продължение на един месец на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира с най-малко три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. Това правило не се прилага, когато връчителят е събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението.“

Спорове предизвика последното изречение, тъй като Крум Зарков от БСП изрази опасения, че установяването на факта, че ответникът не живее на адреса ще забави производството. Председателят на комисията Данаил Кирилов обясни идеята: „Търсихме как в максимална степен да се удостовери добросъвестността на призовкаря при тези три посещения, както и че лицето наистина не живее на адреса. Как можем да сме сигурни, че призовкарят не е търсил кой да е съсед, а е положил достатъчно усилия и информацията му е от източник, който може да му даде достоверни данни“. И посочи, че в етажната собственост такъв източник може да е домоуправителят, а в малките населени места, където всички се познават – кметът.

„Там, където няма седалище на съд, кметът е връчителят. Той направо ще удостовери, че лицето е напуснало населеното място и ще върне книжата в съда“, обясни зам.-председателят на Върховния касационен съд Красимир Влахов. Имаше и кратка дискусия какво е неприсъствен ден, като Христиан Митев даде пример с деня на будителите, който е работен, но неприсъствен за училищата.   

В чл. 47, ал. 3 от ГПК беше направено и друго изменение – съдът беше задължен служебно да проверява адресната регистрация на ответника, както и „местоработата, местослуженето или мястото за осъществяване на стопанска дейност“ и да разпорежда връчването на книжата на тези адреси.

Предвиди се още, че възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правна сложност на делото, като размерът му може да бъде и под минималния в тарифата на адвокатите, но не по-малко от една втора от него.

„Целта е хората да не бъдат съдени без да знаят“, заяви омбудманът Мая Манолова, чийто екип е автор на идеята за трите посещения на призовкаря на адреса. По време на дисусията Манолова непрекъснато настояваше да се бърза с измененията и за да не бъде прекратено заседанието в края на работния ден дори купи солети за гостите на правната комисия.

Най-голяма дискусия очаквано се разрази, когато започна обсъждането на текстовете, свързани с таксите в изпълнителния процес. Въпреки приканванията на председателя Данаил Кирилов за систематично обсъждане на текстовете, то скачаше от норма на норма. Така на финала правната комисия постигна консенсус само за следния текст в чл. 73, ал. 4 от ГПК: „Процентът на пропорционалната такса по изпълнителните дела намалява с увеличаване на интереса. Пропорционална такса за опис се начислява върху по-малката сума от цената на описаната вещ и от паричното вземане. От таксата за изпълнение на парично вземане се приспадат всички пропорционални такси за сметка на длъжника и взискателя. Сборът от всички пропорционални такси за сметка на длъжника и взискателя в едно изпълнително производство за задължения от над 20 000 лева не може да надвишава една двадесета от задължението, освен когато техният размер в тарифата надвишава този размер“.

Оправихме големите дългове, а с малките какво правим, попита Манолова. Данаил Кирилов ѝ обясни, че за тях са предвидени други текстове. В чл. 79 от ГПК например, независимо един от друг Георги Свиленски от БСП и Йорданка Фикирлийска от ГЕРБ предлагат да се запише, че сборът от таксите по изпълнението, събирани от частния съдебен изпълнител за сметка на длъжника, не могат да надвишават 150 лева за задължения до 1000 лева. Двамата депутати предлагат и разходите за адвокат в изпълнителното производство, които са за сметка на длъжника, да не могат да надвишават 150 лева за задължения до 1000 лева.

Това предизвика остра реакция от страна на Висшия адвокатски съвет, чийто председател Ралица Негенцова и член Валя Гигова подробно разясниха какви проблеми ще доведе подобна промяна. „Ако един човек е осъдил съседа си, който е причинил вреди в имота му с наводнение и го е принудил да направи разноски за ремонт, които не му е платил доброволно, като го е мотал години наред, няма да може да си събере направените разноски за адвокат, които са в минимален размер от 200 лв. до 350 лв., защото отговорността на неизправния и недобросъвестен съсед ще е ограничена до 150 лв.“, илюстрира с пример адвокат Гигова. Тя подчерта, че това е несправедливо и ще увреди хората, които имат малки вземания, а същевременно ще стимулира длъжниците да не плащат. Адвокат Гигова изтъкна, че нормата не е проблем на адвокатите, които ще си получават хонорара от клиента си – взискател, а в ущърб на гражданите.

По предложение на съдия Борислав Белазелков от ВКС, който предупреди, че подобен текст в ГПК ще противоречи на Конституцията, представителите на адвокатурата и омбудсмана решиха да обмислят други варианти, с които да се намалят разноските в изпълнителното производство.

На финала на заседанието председателят на комисия Данаил Кирилов възложи на всички да се явят на следващото ѝ заседание с готови предложения и изчисления за по-диференцирани такси на съдебните изпълнители, така че да бъдат облекчени хората с малки дългове. 

Източник: Правен свят

Осигуряване на осигуряващи се лица

Как се осигуряват самоосигуряващи се лица?

Кои самоосигуряващи се лица засяга?

Много често се случва самоосигуряващо се лице в дадено дружество да работи по трудово правоотношение в друго. Когато лицата са осигурени на максималния осигурителен доход по трудовото си правоотношение, това ги освобождава от внасянето на осигурителни вноски като самоосигуряващи се лица, собственици или съдружници в търговски дружества. Това поражда редица въпроси и казуси.
За дейността си като собственик на ЕООД или съдружник в ООД лицата подлежат на осигуряване като самоосигуряващо се лице по реда, предвиден в чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО. Осигурителните вноски са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за съответната година.

Какъв е минималния осигурителен доход?
За 2017 г., самоосигуряващите се лица определят минимален месечен размер на осигурителния доход за 2017 г. съобразно облагаемия им доход от трудова дейност като самоосигуряващи се лица за 2015 г. Минималният месечен размер на осигурителния доход на самоосигуряващите се лица, които не са упражнявали дейност през 2015 г., както и за започналите дейност през 2016 г. и 2017 г. е 460.00 лв. Съгласно Наредбата за Обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, ако самоосигуряващите се лица извършват дейност по трудови правоотношения, осигурителните вноски за дейността им се внасят авансово върху не по-малко от минималния осигурителен доход, определен със ЗБДОО за съответната година, като сборът от възнаграждението по трудов договор и осигурителния доход, върху които се внасят месечните осигурителни вноски за самоосигуряването, не може да бъде по-голям от максималния месечен размер на осигурителния доход, определен със ЗБДОО за съответната година.

Кога не се дължи осигурителна вноска?
За месеците, през които са осигурени по трудово правоотношение върху максималния месечен размер на осигурителния доход, самоосигуряващите се лица не дължат осигурителни вноски в качеството си на самоосигуряващо се лице. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 6, ал. 10 от КСО, съгласно която лицата, които получават доходи от дейности на различни основания по чл. 4 от КСО, осигурителните вноски се внасят върху сбора от осигурителните им доходи, но върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход, по следния ред:
– доходи от трудови и приравнени на тях правоотношения- трудови договори и договор за управление и контрол, като трудовият договор е на първо място.
– осигурителен доход като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски или в неперсонифицирани дружества, упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, регистрирани земеделски производители и тютюнопроизводители;
– доходи за работа без трудово правоотношение.
Осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице ще бъдат дължими, в случай че осигурителният доход по трудово правоотношение е под максималния месечен размер за съответния период и едновременно с това лицата извършват трудова дейност като собственик на ЕООД или съдружник в ООД.

Кога възниква задължението?
Задължението за осигуряване на съдружници в търговски дружества или собственици на ЕООД възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. При започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност, за която е регистрирано самоосигуряващото се лице, се подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП) до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството.
Декларация за прекъсване на дейността не се подава за периодите, през което самоосигуряващите се лица, които се осигуряват за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт и за общо заболяване и майчинство, са получавали парични обезщетения за временна неработоспособност, бременност и раждане и отглеждане на малко дете, както и за периодите на временна неработоспособност, бременност и раждане и за отглеждане на малко дете, през които периоди не са имали право на парично обезщетение.
На основание чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО лицата, които упражняват трудова дейност като самоосигуряващи се лица, са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт. Предвид разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от КСО по свой избор лицата могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство.
Съгласно текста на чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ видът на осигуряването се определя с декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП, която се подава от самоосигуряващото се лице в компетентната териториална дирекция на НАП в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност. При прекъсване и възобновяване на съответната трудова дейност, както и при започване на друга трудова дейност през календарната година самоосигуряващото се лице не може да променя вида на осигуряването. Промяна във вида на осигуряването може да се заяви в началото на следващата календарна година, до 30 януари. При започване и възобновяване на трудовата дейност, ако декларацията за вида на осигуряването не е подадена в 7-дневния законов срок, лицето подлежи на осигуряване само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт.
В случай че самоосигуряващо се лице при започване на трудова дейност не упражни правото си на избор да се осигурява и за общо заболяване и майчинство в регламентирания от наредбата седемдневен срок, в месеците, през които доходът по трудово правоотношение е под максималния месечен размер на осигурителния доход, ще подлежи на осигуряване и като самоосигуряващо се лице, но само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт.

Обстоятелството за намаляване на осигурителния доход по трудовото правоотношение под размера на максималния осигурителен доход не подлежи на деклариране в НАП. Лицата самостоятелно трябва да следят размера на осигурителнния си доход по трудово правоотношение и когато той е по-малък от максималния, трябва да внасят осигурителни вноски и като самоосигуряващо се лице.