Новини – АДВОКАТ ПЕТРАКОВА-ГЕНЧЕВА

,

Последици от отмяната на образците на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК

1. Отмяна на текстове, утвърждаващи образци на заповед за изпълнение по чл. 410.

Върховният административен съд окончателно потвърди отмяната на две разпоредби от Наредба № 6/20.02.2008г. Отменените текстове съдържат компетентността на съда да издаде заповед за изпълнение при уважаване на заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, а също така и препращане към образците в Регламент ЕО) №1896/2006 за създаване на процедура за Европейска заповед за плащане, когато става въпрос за такъв акт. Отменени са и предвидените за целта образци, които се съдържаха в приложения към наредбата.

2. Мотиви за отмяната.

Окончателното решение № 14136/22.10.2019 г. на 5-членния състав на ВАС препраща към мотивите на обжалваното Решение № 3988 от 19 март 2019 г., постановено по адм. д. № 2519/2017 г. по описа на Върховен административен съд, с аргумент за пълнота и изчерпателност на последните.

В текста на посоченото решение на 3-членния състав четем: „От направения анализ на правната уредба по приемане на подзаконов нормативен акт е видно, че чл. 4 и 9 от Наредба № 6 са приети при съществено нарушаване на чл. 26 и чл. 28, ал. 2, т. 3, 4 и 5 от Закона за нормативните актове. Нарушени са принципите на откритост и обоснованост, проектът не е публикуван на интернет на страницата на министерството, не е предоставена възможност за обсъждането му и представяне на предложения и становища по него. В докладната записка, приложена към проекта на наредбата до министъра на правосъдието, не са посочени финансови и други средства, необходими за прилагане на новата уредба, липсват мотиви за очакваните резултати от прилагането, няма анализ за съответствие с правото на Европейския съюз. Върховният административен съд е постоянен в практиката си, че неспазването на чл. 26 и 28 от Закона за нормативните актове е съществено нарушение на административнопроизводствените правила по приемане на подзаконов нормативен акт.” Тоест, отмяната на оспорените подзаконови разпоредби се основава на процедурни пропуски при приемането им. Несъмнено останалите текстове на оспорената Наредба са приети при същите процедурни пропуски, като част от една консолидирана цялост. Причината останалата част от Наредбата да бъде оставена в сила, е липсата на съответно оспорване от жалбоподателите и следователно липса на компетентност за ВАС да се произнесе относно законосъобразността ѝ.

3. Последиците.

Съгласно чл. 195 от Административно-процесуалния кодекс, последиците от отмяната на подзаконов нормативен акт настъпват от деня на влизането в сила на съдебното решение. Резултатът е отмяна за в бъдеще време на разпоредбите на чл. 4 и чл. 9 от оспорената наредба, а също и самите образци на заповед за изпълнение на парично задължение и за предаване на движими вещи по чл. 410 ГПК. Вследствие на отмяната им възниква законова празнота – сезираните със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдилища не разполагат със законова възможност да издадат търсения от заявителя акт. На мястото на отменените разпоредби е необходимо да бъдат приети нови, за които този път да бъде спазена изискуемата от АПК и Закона за нормативните актове процедура по публично обсъждане.

Към момента на публикуването на настоящата статия, на уебсайта на Министерство на правосъдието съществува проект на наредба за допълнение на Наредба № 6 от дата 01.11.2019 г., който съдържа дословно повторение на отменените текстове. След изтичане на изискуемите законови срокове и влизането в сила на предложените разпоредби правното положение ще бъде стабилизирано.

Трябва да се има предвид, че казаното по-горе няма отношение към заповедите за изпълнение по чл. 417 ГПК. Поради липса на изрично оспорване относимите към специалния ред за заявяване издаването на заповед за незабавно изпълнение образци все още са в сила.

Тъй като обаче оспорването на подзаконови административни актове не е обвързано със срок, с цел постигане на правна сигурност и стабилност на нормативния акт е препоръчително Министерство на правосъдието да изработи и приеме по процедурно съобразен начин цялостна и комплексна уредба на материята на заповедното производство в изпълнение на законовата нормотворческа делегация на чл. 425 ГПК.

4. Отговаря ли държавата за вреди от принудително изпълнение, предприето въз основа на заповеди за изпълнение, издадени по отменени образци?

Разпоредбата на чл. 195 АПК цели създаване на гаранции за правната сигурност, но не съдържа уредба на въпросите за обезщетението за вреди, възникнали спрямо физически и юридически лица при или по повод действието на незаконния акт. Тази законова празнота има за резултат постановяването на Тълкувателно решение на ВАС, ОССК, I и II колегия, № 2 от 27.06.2016 г. В него съдиите от I и II колегия на ВАС достигат до решение, че „Вредите, причинени на граждани и на юридически лица при или по повод изпълнението / действието/ на подзаконов нормативен акт в периода, преди той да бъде отменен като незаконосъобразен или обявен за нищожен , не подлежат на обезщетяване по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ.”

При обосновката на правния си извод съдиите откриват в нормата на чл. 195 от АПК разграничение между правните последици на отмяната, когато се касае до нормативен административен акт, от една страна, и когато става въпрос за индивидуални и общи административни актове, от друга страна. Според мотивите на Тълкувателното решение изричната разпоредба, придаваща действие ex nunc на отмяната, има за логична последица следния извод: „за периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда валидни правни последици. По аргумент от чл.1, ал.1 ЗОДОВ валидният и законосъобразен подзаконов нормативен акт не може да причини вреди на гражданите и юридическите лица.”

Допълнителен аргумент за неприложимостта на производството съдът открива в разпоредбата на чл. 195, ал. 2 АПК и предвиденият на това място специален способ за уреждане на правните последици от отменените или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове (чл. 195, ал. 2 АПК гласи: „Правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като унищожаем, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение.”).

Разгледаното тълкувателно решение посочва, че чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ изключва от приложното поле на закона случаите на дължимо обезщетение за действия на държавата, когато за обезщетяване на възникналите вреди съществува специално алтернативно производство, предвидено в закон или указ – „Законодателното уреждане в разпоредбата на чл. 195, ал. 2 АПК на отделно производство пред административния орган по въпроса за правните последици от отменен или обявен за нищожен ПНА изключва възможността за разглеждане на претенциите в исково производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага.”

Въпреки задължителната сила на тълкуванието, дадено от ВАС, не може да бъде пренебрегнат факта, че 32 от 75 съдии, участвали при произнасянето на върховната инстанция по административни спорове, са подписали текста с особено мнение. Това е причина за направените постъпки във връзка с приемането на изменения на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – на 29.05.2019 г. на първо четене са приети два законопроекта за изменението на закона. Единият от тях, включващ изменение във връзка с отговорността на държавата за вреди от незаконни нормативни административни актове, е внесен от народния представител Хамид Хамид с мотив за преодоляване на задължителната тълкувателна практика на ВАС, обективирана в разгледаното решение. Вносителят на законопроекта посочва аргументи за несъответствие на тълкуването с практиката на СЕС и твърди, че установилото се тълкувание реално прегражда защитата на гражданите и юридическите лица от вреди.

За съжаление, към настоящия момент измененията в ЗОДОВ все още са в процес на осъществяване. Добре е при обсъждането и прецизирането на законовата уредба да се държи сметка за разликите в степента на порочност на административните актове. Правната теория разграничава нищожни и унищожаеми административни актове. При оспорването им спрямо първите се търси обявяване на нищожност, а спрямо вторите – отмяната им. Намирам, че терминологичната разлика е индикатор за разлика и в правните последици на успешното съдебно оспорване на съответните актове. Нищожните актове не пораждат правни последици от самото си издаване, тъй като са равнозначни на липса на воля. Унищожаемите административни актове страдат от определени недостатъци, които имат влияние върху действието им, но не до такава степен, че да ги лишат от такова. Ето защо считам за добре да се уреди различно действие на обявената нищожност на административен акт и отмяната на такъв. В първия случай административният акт трябва да се възприеме за незаконен от самото начало на съществуването си и, следователно, издалият го орган трябва да носи отговорност за породените от това вредни последици. Във втория случай би била приложима установената практика за проактивно действие на отмяната и ограничаване на отговорността на приемащата институция спрямо настъпили при действието на отменения акт негативни последици в правната сфера на други субекти.

5. Законосъобразна ли е заповедта, която не е издадена по образец?

При изследване на темата за задължителността на употребата на образците, утвърдени от Министерство на правосъдието, и ефекта на формалното несъответствие на съдебните актове, постановявани в заповедното производство, с образците, утвърдени в коментираната наредба, не открих релевантна съдебна практика. За сметка на това, Върховният касационен съд е имал възможност да се произнесе редица пъти относно необходимостта заявителят да използва и строго да се придържа към изискванията за попълване на образците за заявлението си. Трайната практика на висшата съдебна инстанция утвърждава принципа на формализма на заповедното производство и придава съществено значение на текстовото оформление на заявленията. Стига се дотам, че за продължителен период от време се отрича възможността за съда да дава указания на заявителя за поправка на нередовност на заявлението, основано на буквалния прочит на закона. След законодателни изменения в текста на чл. 411, общият принцип на гражданското процесуално право за служебна проверка на редовността на процесуалните действия (чл. 101 ГПК) вече намира приложение и в заповедното производство.

Чл. 425 от ГПК въвежда задължението на министъра на правосъдието да утвърди образци за книжата, които се използват в заповедното производство. Принципите на законност и справедливост предпоставят относимостта на това задължение както към употребата на образеца от заявителя, така и от съда при постановяване на неговите актове в заповедното производство. Следователно заповед за изпълнение, издадена във форма, различна от нормативно установения образец, не може да породи правно действие.

Въпреки че чл. 412 от ГПК съдържа изброяване на необходимите от съдържателна гледна точка компоненти на заповедта за изпълнение, това не е достатъчно за да обоснове правния и ефект. Причината за това е именно текстът на чл. 425, който постановява употребата на образци за всички действия в рамките на заповедното производство. Ако се направи аналогия с правния режим на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, може да се открие, че въпреки изброяването на необходимите му реквизити в чл. 410, ал. 2 ГПК, същото не може да бъде попълнено в свободен текст и употребата на образеца, утвърден от министъра на правосъдието съгласно изискванията на чл. 425 ГПК, е абсолютно условие за пораждане на правните последици от заявлението.

Аргумент в полза на изразената теза е и постановката на Решение на Конституционния съд № 12/2.10. 2012 г. по конституционно дело № 4/2012 г., в което се казва: „Очертано най- общо, заповедното производство е факултативно, едностепенно и строго формално производство ( к. мой, б. а.)” и се прави изрична препратка към Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието, издадена на основание чл. 425 ГПК.

6. Защита на длъжника.

След като заповедта за изпълнение, издадена при отсъствието на нормативно установен образец, не може да произведе своето действие, какви са правните последици спрямо започналите към момента на отмяната производства и как може да се защити длъжника по тях?

В рамките на заповедното производство би се стигнало до необходимост от защита при изключително редки хипотези. Правният способ за защита на длъжника е възражението по чл. 414, което не се подкрепя с каквито и да е доказателства. Не е нужно да се посочва липсата на законов образец за издаване на съдебния акт като основание за възражение, за да се спре изпълнителното действие на заповедта за изпълнение.

За производства, започнали преди 29.10.2019 г. , по които има вече издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но не е изтекъл 14-дневният срок за възражение, отново средството за защита остава непроменено спрямо предишното положение. Длъжникът може да възрази срещу заповедта и да осуети предприемането на принудително изпълнение въз основа на нея.

За заповеди по чл. 410 ГПК, които са издадени след 29.10.2019 г. и преди легитимното приемане на нови образци, липсва предявено възражение срещу тях по чл. 414 ГПК, но принудителното изпълнение все още не е проведено, длъжникът има възможност да се позове на отмяната на чл. 4 от наредбата и приложение 2 и 3 към нея, като новонастъпил факт след приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено изпълнителното основание (чл. 439, ал. 2 ГПК). Особеното в случая е, че , длъжникът релевира доводи за незаконосъобразност на изпълнението като процедура, докато заглавието на чл. 439 ГПК насочва към оспорване на самото вземане, което подлежи на изпълнение. Все пак, текстът съдържа тази възможност за длъжника да оспорва по исков път изпълнението (а не вземането) и тя не бива да му се отрича, за да не се прегражда неоснователно пътя му на защита.

Средството за това е да бъде инициирано исково производство на основание чл. 439 ГПК и като обезпечителна мярка в това производство да се иска спиране на изпълнението по незаконосъобразната заповед за изпълнение. При успешното провеждане на иска за оспорване на изпълнението длъжникът може да иска прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК – при представяне на решение, с което е уважен искът по чл. 439 ГПК.

7. Какво трябва да се предприеме?

Заповедите за изпълнение, издадени от районните съдилища на основание чл. 410 ГПК в периода от 29.10.2019 г. (влизане в сила на окончателното отменително решение на Върховния административен съд за образците) до законосъобразното приемане на нова уредба по отношение на същата материя от Министерския съвет, са лишени от правно основание. Те не могат да бъдат предпоставка за законосъобазно провеждане на принудително изпълнение. До приемането на нови образци, което следва да се осъществи при спазване на принципите на откритост и прозрачност от страна на приемащата институция, районните съдилища не разполагат със законова компетентност да издават заповеди за изпълнение. Ето защо е крайно необходимо да се предприемат постъпки в посока на законодателно уреждане на образците в заповедното производство, и то възможно най-бързо.

Не бива да се забравя, че процедурните нарушения при приемането на Наредба № 6/20.02.2008г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство са относими към целия текст на наредбата, а не само до отменените с решението на ВАС разпоредби. В бъдеще останалите текстове също могат да бъдат предмет на оспорване, а това създава правна несигурност и необходимост да се приеме изцяло нова наредба, дори текстът и дословно да повтаря настоящия, но при спазване на изискванията на ЗНА и АПК.

,

Сроковете по делата няма да текат по време на ваканции и официални празници

Две съдилища за малко да принудят дете да поеме наследство от 70 000 лв. дългове

ВКС разпореди вписването на отказа от наследство от малолетния, който те отхвърляха и разясни подробно защо е допустим

Две съдилища за малко да принудят малолетно дете да се обремени с дългове за близо 70 000 лв. на покойния му баща, като не му разрешават да се откаже от наследството. Това става ясно от определение на Върховния касационен съд (ВКС), с което той разпорежда вписването на отказа от наследство и дава подробни разяснения, за да не се повтори случаят (пълния текст на определението виж тук).

Невъзможният отказ от наследство в Харманли и Хасково

През април 2019 г. умира бащата в семейство с майка и три деца – две пълнолетни и едно непълнолетно. Мъжът оставя след смъртта си дългове за общо 69 768 лв. и идеална част от ниви, върху които обаче е наложена възбрана в изпълнително производство. Вдовицата и двете пълнолетни деца незабавно се отказват от наследството. Когато обаче тя подава искане да бъде вписано отричане от наследството от името на малолетното дете, Районният съд в Харманли, а след това и Окръжният съд в Хасково отказват.

И двете съдилища заявяват, че това ще е отказ от права от непълнолетно лице и следователно е нищожен (виж карето чл. 130 от Семейния кодекс). Те заявяват, че наследството е съвкупност от субективни права, задължения и фактически отношения и така стигат до извода, че отказът от него, направен от малолетен, винаги ще бъде нищожен и няма да породи правни действия. ВКС преразказва и други съображения на районния и окръжния съд да откажат вписването: че отказът от права по своята същност е безвъзмезден акт на разпореждане на титуляра му и нарушава имуществената сфера на техния носител, поради което отказът от наследство няма да бъде в интерес на детето. Нещо повече – двете съдилища заявяват, че наличието на пасиви и задължения в наследството е ирелевантно за нищожността ex lege на направен от непълнолетно лице отказ от наследство.

Окръжният съд в Хасково заявява, че чл.130, ал.3 СК всъщност дава изчерпателен списък на действията на разпореждане с имуществото на непълнолетен, които се нуждаят от разрешение на районния съд, за да бъдат извършени, като отказът от наследство не попада сред тях. И заявява, че това означава, че молбата за даване на разрешение за извършване на отказ от наследство от непълнолетен наследник е недопустима.

Разясненията на върховните съдии

Недоволна майката обжалва пред ВКС и поставя два въпроса:

Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 ЗС?
Преценката за това дали отказът от наследство е в интерес на малолетния или непълнолетния наследник следва ли да се направи в производство по чл.130, ал.3 СК и обвързващо ли е определението на съда в това производство за районния съд по мястото на откриване на наследството, който по закон е компетентен да впише направения отказ? Може ли този съд да извършва нова преценка с оглед интересите на детето и да откаже вписването на отказа в специалната книга на съда, въпреки даденото от компетентния съд разрешение за извършването на отказа в производството по чл.130, ал.3 СК?

Отказът от наследство от името на малолетен (съответно непълнолетен да се откаже от наследство със съгласието на родител или попечител) е допустим, тъй като той не е отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 СК, заявява съставът на ВКС с председател Маргарита Соколова и членове Светлана Калинова (докладчик) и Гълъбина Генчева.

И обяснява защо е така: „В момента на смъртта на едно лице съгласно чл.1 ЗН се открива неговото наследство, като определен кръг лица биват призовани към наследяване. Те обаче придобиват права върху наследството само ако го приемат (чл.48 ЗН). От момента на откриване на наследството призованите към наследяване лица разполагат с няколко правни възможности – да приемат наследството било направо, било по опис, придобивайки по този начин наследството, или да се откажат от наследството. Те придобиват от този момент правото да приемат наследството, а не права върху конкретни имущества, с оглед на което следва да се приеме, че отказът от наследство сам по себе си не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, т.е. да не придобива права върху притежаваната от наследодателя съвкупност от права, задължения и фактически отношения, доколкото такива действително са били притежавани от наследодателя“.

Тримата върховни съдии специално се спират на случаите, като този на детето – когато наследството е обременено със задължения. И обясняват, че тогава не може да се приеме, че с приемането на наследството се придобиват права. „В подобна хипотеза с приемане на наследството недееспособният (малолетно или непълнолетно лице) не придобива права, а поема само задължения, което определено не е в негов интерес“, подчертават върховните съдии.

И посочват, че след като отказът от наследство не е отказ от конкретни права, то за него не се прилага разпоредбата на чл. 130, ал.4 СК, за която заявяват, че не трябва да се тълкува разширително.

Върховните съдии Соколова, Калинова и Генчева заявяват, че макар отказът от наследство да не е действие по разпореждане с конкретно имущество, няма пречка по реда на чл.130, ал.3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали той е в негов интерес. Като посочват, че тъй като целта е да бъдат охранени интересите на детето, няма пречка разпоредбата на чл.130, ал.3 СК да бъде тълкувана разширително.

Те разясняват и какво трябва да направи съдът в едно такова производство: „Да съпостави стойността на активите на наследството, ако има такива, със стойността на задълженията на наследодателя, каквато преценка призованият към наследяване извършва лично, ако е пълнолетен и дееспособен, преди да вземе решение дали да приеме наследството, да го приеме ли по опис или да се откаже от него“.

След тези подробни разяснения ВКС разпорежда вписването на отказа от наследство на детето.

,

ВКС отговори как се оспорва автентичността на саморъчно завещание

Скакво може да се сравни почеркът на саморъчно завещание, когато се оспорва неговата автентичност – има ли ограничение на образците, кой трябва да ги предостави и какви са стандартите на доказване. На тези въпроси отговори в решение по чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс (пълния му текст виж тук) състав на Върховния касационен съд (ВКС).

Спорът по делото е между две сестри. Баща им е оставил универсално саморъчно завещание в полза на едната, а другата твърди, че не е писано и подписано от него. По делото са правени експертизи, като са използвани различни образци за сравнение на почерка с този в завещанието. Така се стига до въпроса как се доказва автентичността на документ, представен като сравнителен материал при оспорване на саморъчно завещание.

Върховните съдии Маргарита Соколова (председател на състава и докладчик), Светлана Калинова и Гълъбина Генчева първо напомнят, че трайната съдебна практика е, че ползващият се от едно саморъчно завещание е длъжен при оспорване на автентичността му да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя.

След това обясняват как се постъпва, когато се спори дали наистина починалият е написал сам текста на завещанието. „Осигуряването на сравнителен материал (”образци за сравнително изследване” по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица) е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието“, заявяват върховните съдии.

И посочват, че при спор за автентичността на завещанието най-често се използват т.нар. „свободни” сравнителни образци – такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор, т.е. нямат връзка с процеса. „Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и други подобни. В теорията се приема, че тъй като при тях няма елементи на умишлено изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на сравнителни образци“, заявява ВКС. В решението се подчертава, че няма изискване сравнителният материал да е от официален документ. Няма и изискване в него да се материализира изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че сравнителният образец от почерка е автентичен.

„Когато възникне спор относно автентичността на сравнителния материал простото твърдение на имащата интерес от това насрещна страна, че сравнителните образци – обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата“, заявява ВКС. И обяснява, че страната, която оспорва сравнителния материал трябва да проведе насрещно доказване. „Достатъчно е същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да бъде съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във връзка с автентичността“, пишат съдиите Соколова, Калинова и Генчева.

В този случай преди да постави задачата на графичната експертиза, съдът трябва да уведоми страните кой сравнителен материал счита за достоверен и защо. „В случай, че насрещното доказване не е проведено успешно, следва да се стъпи на оспорения сравнителен материал, който да бъде изследван от вещото лице“, посочва ВКС.

Преди да стигне до ВКС спорът между двете сестри за автентичността на завещанието е бил разгледан от районния и окръжния съд в Бургас. Оспорващата документа жена настоява той да бъде обявен за нищожен, а ако това не стане, да ѝ бъде възстановена запазената част от наследството от баща ѝ.

Първата инстанция назначава три експертизи – две единични и една тройна, за да установи дали наследодателят сам е написал и подписал завещанието. Всички са категорични, че то е подписано от бащата. Първото вещо лице дава заключение, че е написано от него, но второто, а после и специалистите, извършили тройната експертиза, не дават ясен отговор за съставителството на завещанието, тъй като посочват, че нямат достоверни образци от ръкописен текст, изписан от наследодателя.

До това разминаване в заключенията се стига заради разликата в сравнителните образци, които са изследвали вещите лица. Първият експерт разполага с лична тетрадка на наследодателя от 1960-те годни, разписка за получена сума за дял от имот и други, предоставени му от сестрата, в чиято полза е завещанието. След оспорване от недоволната от това заключение сестра, районният съд допуска втора единична експертиза с указание за сравнителен материал да се използват попълвани от наследодателя документи пред нотариус, пред органите на МВР, пред общински служби, пред работодател или пред Националния осигурителен институт. След това за тройната експертиза указанието на съда е било вещите лица да се снабдят с достоверен сравнителен материал от МВР, общината и болницата в града, в която е живял наследодателят.

В крайна сметка експертите отново използват за сравнение разписката, която е сред документите изследвани и от първото вещо лице, и намират сходства в почерка в нея и в завещанието, но въпреки констатираните съответствия, не отговарят на въпроса дали именно бащата на двете спорещи сестри е писал завещанието.

Въз основа на всички тези експертизи, назначени от първата инстанция, Окръжният съд в Бургас заключва, че оспорването на завещанието не е проведено успешно. Така отхвърля иска за обявяването му за нищожно и само възстановява запазената част от наследството на атакувалата го сестра. Впрочем, тя оспорва автентичността на тетрадката и на разписката, използвани от вещите лица, но окръжният съд сочи, че „простото оспорване на сравнителните образци като неизхождащи от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на графологичната експертиза, като при оспорване на сравнителния материал оспорващата го страна следва да представи други доказателства, които да бъдат съобразени от експерта, за да се разколебаят изводите му по този въпрос“.

„Да се приеме, че завещанието не е автентично поради спор относно автентичността на представения сравнителен материал, означава във всеки случай простото оспорване на представените образци от имащата интерес от това страна да е достатъчно основание да се приеме, че завещанието е нищожно, без да е проведено насрещно доказване от оспорващата образците страна. А в конкретния случай от страна на ищцата не са били представени каквито и да било доказателства, които да се ползват от вещото лице с оглед оспорването от нея на сравнителния материал, поради което районният съд неправилно е изключил и малкия наличен по делото такъв материал и по този начин неоснователно е ограничил изследванията на вещите лица по втората единична и тройната графични експертизи, задължавайки ги да ползват единствено указани от съда документи, без да съобразяват и образците, ползвани от първото вещо лице“, пише въззивната инстанция. И стъпвайки на заключението на първата експертиза, отхвърля иска за обявяване на завещанието за нищожно.

ВКС посочва, че изводът на окръжния съд, че действително оспорването на автентичността на сравнителните образци от почерка на бащата е неуспешно, е правилен. И потвърждава заключението на втората инстанция, че те не е трябвало да бъдат изключени от предмета на изследване от вещите лица по втората единична и тройната експертизи. „Крайният извод на въззивния съд в този смисъл е правилен. Това от своя страна обаче е налагало въззивният съд да допусне изслушване на нова експертиза, при искане във въззивната жалба в този смисъл, като възложи на вещото лице при изготвяне на заключението да работи върху целия сравнителен материал, тъй като не е доказана неговата недостоверност. Като не е процедирал по този начин, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, довело до неправилност на обжалваното решение“, заявява обаче ВКС.

Освен това намира и друго нарушение – едно от вещите лица е трябвало да бъде отведено от експертизата, тъй като само е заявило пред съда, че месеци преди да бъде образувано делото е изготвило по искане на ответницата по него частна графична експертиза на завещанието. „Въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че експертът е изразил предварително становище по поставената му задача, а е кредитирал изготвеното от него заключение, което е в смисъл, че ръкописният текст на завещанието е написан от завещателя. Макар да не е било заявено изрично искане за отстраняването му, с оглед данните по делото съдът е следвало да счете, че в случая е било налице основание за отвод на вещото лице – чл. 196, ал. 1 вр. чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като предварителното ангажиране със становище по същия въпрос, който се поставя и по спора между страните, може да повлияе на безпристрастието на вещото лице, а оттам – и на правилността на преценката му по поставената задача“, изтъква ВКС.

Той критикува и друго съждение на втората инстанция – като е изходил от безспорно установения факт, че завещанието е подписано от завещателя, въззивният съд е приел, че и изявлението в него изхожда от завещателя. Това става още един аргумент за извода, че то е написано от бащата. „При формиране на този извод съдът не е съобразил, че завещанието, което е частен диспозитивен документ, същевременно представлява едностранна правна сделка, за действителността на която законът поставя специални изисквания в чл. 25, ал. 1 ЗНсл, едно от които е то да е написано изцяло ръкописно от завещателя. Неизпълнението на това изискване води до нищожност на саморъчното завещание като едностранна сделка – чл. 42, ал. „б” ЗНсл. Ето защо оспорването на автентичността на едно завещание не е приравнено на оспорване автентичността на документ, поради което при наличието на подпис, който принадлежи на завещателя, приложението на чл. 180 ГПК не може да доведе до извод, че и ръкописният текст преди подписа е на същото лице, без да се установи с допустимите доказателствени средства, че завещанието е написано от завещателя“, заявява ВКС.

Затова той отменя решението на Окръжния съд в Бургас и му връща делото за ново разглеждане с указание да назначи нова графична експертиза.

,

Тълкувателно решение № 3/2015 от 29.11.2018 г. по тълкувателно дело № 3/2015 г. на ВКС

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска колегия в съдебно заседание на 18 октомври 2018 год. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГК, ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Гражданска колегия:
СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ПРЕДСЕДАТЕЛИ на ОТДЕЛЕНИЯ:
БОЙКА СТОИЛОВА, ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА, БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

при участието на секретаря Аврора Караджова постави на разглеждане тълкувателно дело № 3 по описа за 2015 г. на Общото събрание на Гражданска колегия, докладвано от съдия ДИЯНА ЦЕНЕВА

Въпроси

Тълкувателно дело № 3/2015 г. е образувано на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ, във връзка с чл. 292 ГПК с разпореждане от 22.10.2015г. на Председателя на ВКС по въпроса:

Допустимо ли е, след като в одобреното от бракоразводния съд споразумение съпрузите са се съгласили, че придобитият по време на брака им имот остава съсобствен между тях, в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, респективно чл. 23, ал. 2 СК?

Мотиви

По този въпрос в съдебната практика на Върховния касационен съд са застъпени две становища.

Според първото от тях, волята на съпрузите в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./, респ. чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./ за имуществата, придобити по време на брака на възмездно основание, е обвързваща по всички въпроси. В тази част споразумението е с последици на спогодба, която прекратява спора и регулира отношенията между съпрузите. При липса на волеизявление за друго съотношение в съсобствеността, липсващата уговорка се замества от разпоредбата на чл. 27 СК 1985 /отм./, а тя предвижда при развод равенство на дяловете на бившите съпрузи от това имущество. В следващ исков процес е недопустимо и да се установява по-голям дял поради частична трансформация на лични средства по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./.

Според другото становище, когато в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101 СК 1985 /отм./ не е изразена воля за квотите на бившите съпрузи, а е посочено, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен между тях, споразумението не възпрепятства възможността в следващ исков процес да бъде разгледан въпросът за различните (неравни) дялове в съсобствеността. Такова споразумение има силата на закон по въпроса, че придобитият по време на брака имот остава в обикновена съсобственост след развода (чл. 20а ЗЗД). То не изключва възможността в следващия исков процес да се установи действителният обем на правата на бившите съпрузи според техните намерения, включително по-големия дял на единия съпруг поради частична трансформация на лично имущество (чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./).

Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС намира за правилно второто становище.

При действието на СК 1985 /отм./ утвърденото от бракоразводния съд споразумение между съпрузите относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно имуществените отношения, ползването на семейното жилище, издръжката между тях и фамилното име, е уредено като необходимо условие за допускане на развод по исков ред и за допускане на развод по взаимно съгласие без произнасяне относно вината (чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ и чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./). Включването на имуществените отношения към минимално необходимото съдържание на споразумението сочи целта на законодателя – по договорен път да бъдат уредени всички последици от развода, както в отношенията между родители и деца, така и в отношенията между съпрузите. В брачния процес съдът има задължението да провери, дали споразумението на съпрузите урежда всички предвидени в закона въпроси и следи за интересите на децата. Ако споразумението е непълно или интересите на децата не са добре защитени, законът задължава съдът да даде срок за изправяне на недостатъците. Неизпълнението на указанията има за последица отхвърляне на молбата за развод по взаимно съгласие, а при развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака – поражда задължение за съда служебно да се произнесе за вината.

Споразумението, което съпрузите представят пред бракоразводния съд, е с договорен характер. Разнородният характер на въпросите, които задължително съпрузите следва да уредят в брачния процес, предопределя различната правна природа на отделните негови части.

В частта относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата споразумението е израз на правомощието на родителите като носители на родителските права и задължения сами да определят след развода при кого от тях да живеят децата, на кого се предоставя упражняването на родителските права, начинът и формата на осъществяване на личните отношения и размерът на дължимата от всеки родител издръжка. Поради естеството на отношенията, които регулира, тази част от споразумението не може да има характер на спогодба по чл. 365 ЗЗД. Задължението на съда да го утвърди провежда висшия интерес на децата (чл. 3 от Конвенцията за правата на детето).

В частта относно имуществените отношения между съпрузите споразумението е насочено към доброволно уреждане на имуществените последици от развода с цел да се избегнат възможни бъдещи спорове по повод собствеността върху придобитото през време на брака имущество и отнасянето им за разрешаване по съдебен ред. В рамките на свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД) съпрузите имат правото да уредят материално- правните последици от прекратяване на брака поради развод във връзка с придобитите в режим на съпружеска имуществена общност вещи и права върху вещи. Законът им позволява със споразумението да уговорят нещо различно от следващото се по закон съотношение на квотите в съсобствеността, която разводът трансформира от бездялова в обикновена и не ги задължава да се придържат към правилата на Семейния кодекс за определяне на по-голям дял на някой от тях. Със споразумението те могат да уговорят прекратяване на съсобствеността върху всички или върху някои имущества, като ги разпределят помежду си, или да запазят съсобствеността, като могат да се съобразят или да се отклонят от правилото за равенство на дяловете, отчитайки личния принос на всеки от тях, вложените лични средства в придобиването им, както и други обстоятелства. Възможно е определянето на по-голям дял на единия от съпрузите, макар приносът му за придобиване на имуществото да не надхвърля значително приноса на другия съпруг или вложените от него лични средства в придобиването на отделна вещ да са незначителни, както и обратно – да се уговори равенство на дяловете, макар да са налице основания по смисъла на СК за определяне на по-голям дял на единия от тях. В тези случаи доколкото съдържа взаимни отстъпки, споразумението е с характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод (т. 8 от ППлВС № 5/ 15.03.1978 г.). Възможно е обемът на правата на съпрузите да е определен и съобразно действителното правно положение. Тогава споразумението е с характер на установителен договор.

В правомощията на съда при утвърждаване на споразумението в брачния процес е да провери, дали то съдържа уговорки относно всички последици от развода и дали в частта откъм имуществените последици то противоречи на закона и на добрите нрави.

Съдът няма задължението да провери дали съгласуваното волеизявление на съпрузите включва взаимни отстъпки и дали интересите им са добре защитени. Мотивите, поради които страните са уредили по един или друг начин имуществените си отношения за след развода, не подлежат на проверка от съда. Съдът не може да откаже да утвърди споразумението и поради това, че в частта за имуществените последици от развода то не отговаря на действителното правно положение или накърнява интересите на единия съпруг, нито да го измени или да го замести със свои разпореждания.

Същите правни последици поражда и утвърденото от брачния съд споразумение при действието на Семейния кодекс от 2009 г. Съгласно чл. 51, ал. 1 СК, при развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Те могат, но не са длъжни, да се споразумеят и за други последици на развода. Съгласно чл. 49, ал. 4 СК, при развода по исков ред, съпрузите могат да изложат пред съда споразумение относно всички или някои от последиците на развода. Сравнителният исторически анализ налага обобщението, че при действието на СК. във всяко производство по развод уреждането на имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент на споразумението. То няма за цел да уреди изчерпателно всички последици от развода, а само някои от тях. При това законодателно разрешение съпрузите могат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако ги включат, в тази част споразумението е с характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, а в зависимост от изразената от съпрузите воля може да породи и вещно-транслативен ефект от момента на влизане в сила на решението за развод.

Когато в споразумението съпрузите са изразили воля какви са квотите им в съсобствеността, предвиденото в чл. 9 ЗЗД и чл. 20а ЗЗД и законовата възможност за вещно-транслативен ефект на споразумението с решението за развод, изключват в следващ исков процес да се установи пълна трансформация на лично имущество или различни квоти. Когато квотите на бившите съпрузи не са посочени, споразумението не възпрепятства възможността в следващ исков процес да бъде разгледан въпросът за различните (неравни) дялове в съсобствеността. Такова споразумение не потвърждава, нито отрича презумпциите от чл. 27 СК 1985 /отм./, а сега чл. 28 СК. Те са в сила за всеки договор с вещно-транслативен ефект, но както за договора, така и за споразумението законодателят допуска да бъдат оборени. Всяка презумпция е доказателствено правило, няма материално-правно действие, а по опровергаването на презюмирания факт обратното доказване е допустимо. В следващия исков процес презумпциите от чл. 27 СК 1985 /отм./, съответно по чл. 28 СК, могат да бъдат оборени с доказателства за личен произход на средствата, вложени при придобиването на имота и за намерението на съпрузите при определяне обема на техните права в споразумението.

Диспозитив

По изложените съображения Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд

Р Е Ш И :

След като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./, съответно чл. 49, ал. 4 СК или чл. 51, ал.1 СК., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК.

Особено мнение №1

Особено мнение по Тълкувателно решение № 3/2015 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд

В тълкувателното решение се приема, че след като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./, съответно чл. 49, ал. 4 СК или чл. 51, ал. 1 СК, съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по- голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК.

Допустимостта на последващ иск за частична трансформация се мотивира с обстоятелството, че когато споразумението се изчерпва само с това имотът да остане в обикновена съсобственост, то изключва възможността впоследствие да бъде предявен иск за пълна трансформация и за предоставяне на по- голям дял от имуществото, но липсата на изрично споразумение относно дяловете позволява техният размер да бъде установен в последващ процес по иск за частична трансформация, в който да бъде оборена презумпцията за равенство.

Разбирането, че такава спогодба не изключва възможността за предявяване на последващ иск за частична трансформация, изцяло игнорира целта на споразумението и неговият договорен характер, и не отчита различията в правния му режим по Семейния кодекс от 1985 г. /отм./ и по сега действащия Семеен кодекс от 2009 г.

При действието на отменения Семеен кодекс от 1985 г. споразумението на съпрузите трябваше задължително да уреди: упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, имуществените отношения между съпрузите, издръжката между тях, както и фамилното име. Включването на имуществените отношения към минимално необходимото задължително съдържание сочи, че замисълът на законодателя е по взаимно съгласие да се уредят всички съществуващи или евентуални спорове за имуществени права между съпрузите и да се избегне отнасянето на тези спорове за разрешаване от съд след развода.

Споразумението между съпрузите е непълно, когато не съдържа клаузи по всички задължителни елементи, изброени чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./. Споразумение, в което съпрузите заявяват, че придобитото от тях през време на брака имущество остава в съсобственост между тях, но не са определили изрично квотите си в съсобствеността, не е непълно. По правило след прекратяване на брака съпружеската бездялова съсобственост се трансформира в обикновена съсобственост при равни дялове. Законодателят изрично е предвидил възможност за определяне на по- голям дял на единия съпруг с оглед произхода на средствата, вложени за придобиване на определено имущество или поради по- голям принос – чл. 21, ал. 2 СК, чл. 28 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК, чл. 29 СК. Към момента на сключване на споразумението тези обстоятелства са известни на съпрузите. След като със споразумението не е уговорено изрично неравенство на дяловете, независимо че са били налице законовите предпоставки за това, следва, че съпрузите са възприели правилото за равенство на дяловете и то става задължителна част от постигнатото помежду им споразумение.

Подобно на останалите договори, споразумението по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./ има облигационно действие – то обвързва страните по него от момента на утвърждаването му от съда. От момента на влизане в сила на съдебното решение, с което споразумението се утвърждава, то има силата на закон за тези, които са го сключили – чл. 20а, ал. 1 ЗЗД и по аргумент от чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, може да бъде изменено, развалено или прекратено само по волята на страните или на основания, предвидени в закона. Разпоредбата на чл. 101, ал. 3 СК 1985 /отм./ допуска при изменение на обстоятелствата след влизане в сила на решението за развод по взаимно съгласие пререшаване само на въпросите относно упражняването на родителските права и издръжката на децата. Вън от тези въпроси, няма друга разпоредба, тълкуването на която да доведе до извода, че съдът може служебно или ако е сезиран с иск да постанови или да допусне промяна на одобреното споразумение в частта относно имуществените отношения между съпрузите. Предвиденият в закона способ за уреждане на имуществените отношения между съпрузите – чрез постигане на съгласие за настъпване на конкретно определени, желани от тях, правни последици, изключва възможността, докато не бъде установено споразумението да не отразява тяхната действителна воля, да е изменено, развалено или отменено, респ. действието му да е прекратено по взаимно съгласие на страните или на основанията, предвидени в закона, за съдебна намеса и установяване по исков ред на други по съдържание и обем имуществени права, различни от тези, за които съпрузите са се договорили. Да се признае възможност на единия съпруг след влизане в сила на решението за развод, с което се утвърждава споразумението, да води иск за частична трансформация, означава да се отрече правната същност на това споразумение и неговата обвързваща сила. Искът за частична трансформация цели преуреждане на одобреното споразумение, затова е недопустим.

Същото разрешение следва да бъде дадено и по отношение правните последици на одобреното от бракоразводния съд споразумение при действието на Семейния кодекс от 2009 г. За разлика от СК 1985 /отм./, той не включва имуществените отношения между съпрузите като задължителен елемент на споразумението, т.е. споразумението няма за цел да уреди изчерпателно и всеобхватно всички последици от развода, а само някои от тях. Съгласно чл. 51, ал. 1 СК при развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име, като могат (но не са длъжни), да се споразумеят и по други последици на развода. При това законодателно разрешение съпрузите могат изобщо да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако изберат да сторят това, като постигнат уговорки относно всички или само някои от придобитите през време на брака вещи, те ще бъдат обвързани по въпросите за собствеността и обема на правата си по отношение тези вещи. Тъй като уреждането на имуществените отношения по повод развода вече е факултативно, а не задължително, одобреното от бракоразводния съд споразумение няма да препятства възможността за предявяване на искове за пълна или частична трансформация по отношение на вещите, които не са упоменати изрично в споразумението, щом същото не съдържа клауза, че изчерпва всички имуществени отношения.

С оглед на изложеното считаме, че отговорът на поставения по тълкувателното дело въпрос би следвало да бъде следният:

След като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК 1985 /отм./ или чл. 101, ал. 1 СК 1985 /отм./, съответно чл. 49, ал. 4 СК или чл. 51, ал. 1 СК, съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е недопустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК 1985 /отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК.

съдия Дияна Ценева, съдия Снежанка Николова, съдия Златка Русева, съдия Здравка Първанова, съдия Пламен Стоев, съдия Жива Декова, съдия Борислав Белазелков, съдия Василка Илиева, съдия Светла Бояджиева, съдия Веска Райчева, съдия Илияна Папазова, съдия Камелия Маринова, съдия Светлана Калинова, съдия Марио Първанов, съдия Ерик Василев

,

Право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък

Наказателната, Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд в съвместно тълкувателно решение 1/2016 постановяват кои лица в наказателния процес имат право на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смърт на близък. С решението си върховните съдии допълват кръга на легитимираните да се присъединят като граждански ищци с братята и сестрите на починалия и с неговите възходящи и низходящи родственици от втора степен-баби, дядовци и внуци. По изключение, всеки с трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, също може да се конституира като граждански ищец в наказателното дело.

Пълният текст на тълкувателното-решение (кликнете на този линк)

,

Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове за собственост по чл.109 от ЗС?

С Тълкувателно решение № 4/2015 г. от 06.11.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 4/2015 г., Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на Върховния касационен съд реши:

1. Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на сервитут или друго ограничено вещно право, цената на иска се определя от паричната оценка на отричания сервитут или друго ограничено вещно право по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху неговата пазарна цена, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху една четвърт от така формираната цена на иска.

Когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друго бреме (право на въздействие), което собственикът да е длъжен да търпи и то има парична оценка, върху нея се определя цената на иска и съответно – размерът на дължимата държавна такса, а ако отричаното бреме няма парична оценка, искът е неоценяем и съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК размерът на държавната такса се определя от съда.

Когато негаторният иск съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими действия, искът е неоценяем и размерът на дължимата такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда, а когато се претендира ответникът да бъде осъден да извърши определени заместими действия, цената на иска е паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действията, върху който размер се определя дължимата такса, а когато оценката представлява затруднение – от съда по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК.

2. Исковите молби с правна квалификация чл. 109 ЗС не подлежат на вписване.

3. За уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право.

Тълкувателното дело е образувано поради наличието на противоречива съдебна практика. По отношение на въпроса как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС („собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право“) ОСГК приема, че искът е оценяем или неоценяем в зависимост от конкретното искане. Дали един иск е оценяем или неоценяем се определя от това дали предмет на делото е имуществено (оценимо в пари) или неимуществено (неоценимо в пари) право.

Искът с правна квалификация чл. 109 от ЗС, т. нар. негаторен иск (отрицателен иск) е иск за собственост, който в ЗС е уреден като един от исковете за защита на правото на собственост. В мотивите на решението пише, че негаторният иск също е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Затова тяхната данъчна оценка, а ако няма такава – тяхната пазарната цена, няма значение за цената на иска и за определянето на размера на дължимата такса. Негаторният иск предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, поради което цената на иска и дължимата държавна такса следва да се определят според естеството на това въздействие.

„Когато търсената защита по негаторния иск се ограничава до отричането на претендирания сервитут или ограничено вещно право и не претендира произтичащите от това притезания по отношение на нарушителя, предмет на делото по предявен негаторен иск е несъществуването на съответния сервитут или на друго ограничено вещно право, т. е. на оценими в пари имуществени права. Тяхната парична оценка е цена на иска. И доколкото става въпрос за вещни права, цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК върху данъчната оценка, а ако няма такава – върху пазарната цена на отричаното вещно право, а държавната такса се определя по реда на чл. 71, ал. 2 ГПК върху 1/4 от така формираната цена на иска“ – приема ОСГК. В мотивите пише, че когато предявеният негаторен иск не съдържа осъдителен петитум и предмет на делото е несъществуването на друг вид въздействие, което собственикът да е длъжен да търпи, и то има парична оценка, върху нея следва да бъде определена цената на иска и съответно – размера на дължимата държавна такса, а ако отричаното въздействие няма парична оценка, размерът на държавната такса следва да се определи от съда по реда на чл. 71, ал. 1, изр. 2 от ГПК. Когато чрез негаторен иск по отношение на ответника се предявяват притезателни права, които произтичат от несъществуването на сервитут, на някакво ограничено вещно право или друго бреме върху имота на ищеца и се претендира ответникът да бъде осъден да се въздържа от определени действия (да бездейства) или да извърши определени незаместими или заместими действия, искът има за предмет реалното изпълнение на задължения, произтичащи от нарушаването на вещното право на ищеца, съответно възстановяването му в положението отпреди нарушението. В случаите, когато делото има за предмет задължение за бездействие или за незаместимо действие, искът няма парична оценка, поради което размерът на дължимата държавна такса съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК се определя от съда. Когато делото има за предмет задължение за заместимо действие, цената на иска представлява паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяването на действието, върху който размер се определя дължимата държавна такса.

По въпроса подлежат ли на вписване исковите молби по чл. 109 от ЗС ОСГК приема, че тези молби не подлежат на вписване, тъй като на вписване подлежат само актовете и исковите молби, за които с изрична законова разпоредба е предвидено вписване. Съгласно Правилника за вписванията вписват се исковите молби за постановяване на съдебни решения по чл. 112, ал. 1, б. „з“ от ЗС, а съгласно тази норма от ЗС на вписване подлежат всички съдебни решения, които заместват актовете по чл. 112, ал. 1, б. „а“ от ЗС – „всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права“. В тълкувателното решение пише: „С оглед тези разпоредби на ЗС и Правилника за вписванията исковите молби по искове с правна квалификация чл. 109 от ЗС не подлежат на вписване, тъй като решенията по тези искове нито учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват, нито признават право на собственост върху недвижими имоти или друго вещно право върху такива имоти“.

По въпроса необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 от ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право върховните съдии пишат: „От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 от ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 от ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело“.

Източници: http://www.vks.bg ; http://legalworld.bg

,

Решение на Съда на ЕС – задължителната седмична почивка може да е и през работната седмица

РЕШЕНИЕТО

Член 5 от Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното време, изменена с Директива 2000/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 2000 г., както и член 5, първа алинея от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, да бъде предоставяна най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни, а изискват тази почивка да бъде предоставяна в рамките на всеки седемдневен период.

КАЗУСЪТ

Директивата за организацията на работното време предвижда, че за всеки седемдневен период всеки работник има право на минимална почивка от 24 часа без прекъсване плюс междудневната почивка от 11 часа.

Тъй като не е сигурен как следва да се тълкува тази директива, Tribunal da Relação do Porto (апелативен съд Порто) пита Съда дали минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, трябва да се предоставя най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни.

Съдът припомня, че Директивата има за цел да защити ефективно безопасността и здравето на работниците. При това положение всеки работник трябва да ползва почивки с подходяща продължителност. Въпреки това тя допуска известна гъвкавост при прилагането ѝ и така предоставя на държавите членки свобода на преценка във връзка с определянето на момента, в който трябва да се предостави тази минимална почивка. Това тълкуване може да се окаже в полза на работника, тъй като позволява да му се предоставят няколко поредни почивни дни в края на даден референтен период и в началото на следващия.

Съдът подчертава, че директивата само установява минимални норми на защита на работника в областта на организацията на работното време. Следователно държавите членки могат да прилагат или въвеждат разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците, или да улесняват или разрешават прилагането на по-благоприятни колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори.

Целия текст на решението на Съда на ЕС може да намерите ТУК.

,

ВКС уеднакви практиката по отношение на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за престъпления по чл. 325, ал. 1 от НК (хулиганство), когато престъплението е извършено спрямо орган на власт

С Тълкувателно решение № 1/28.09.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 1/2017 г., Общото събрание на Наказателната колегия (ОСНК) на Върховния касационен съд реши:

Институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание е приложим за престъпления по чл. 325, ал. 1 от НК, извършени спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, при наличие на материалноправните основания по чл. 78а, ал.1 от НК, като в тези случаи ограничението на чл. 78а, ал.7 от НК не се прилага.

Тълкувателното дело е образувано по искане на главния прокурор за приемане от ОСНК на тълкувателно решение поради наличие на противоречива съдебна практика. Една част от съдилищата приемат, че когато конкретните хулигански действия, осъществяващи хипотезата на чл. 325, ал. 1 от НК („Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание.“), са извършени спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, следва да се приложи ограничението, предвидено в чл. 78а, ал. 7 от НК (недопускащо освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „когато престъплението е извършено спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му“). Друга част от съдилищата приемат, че нормата на чл. 78а, ал. 7 от НК не следва да се прилага, когато е осъществено деяние по чл. 325, ал. 1 от НК спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, тъй като тези обстоятелства не са елемент от състава на престъплението.

В мотивите на тълкувателното решение пише: „С изменението на разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК (ДВ, бр. 21/2000 г.) законодателят лиши прокуратурата и съда от правомощието да преценяват дали да приложат института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Нормата на чл. 78а от НК е императивна и задължава съответния орган винаги, когато констатира наличието на визираните в нея предпоставки, да я приложи, без да съобразява възможността чрез административна санкция да се постигнат целите на наказанието, предвид степента на обществена опасност на дееца. След като е лишен от правото на преценка дали да приложи института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание при наличието на предпоставките на чл. 78а от НК, компетентният орган няма такова правомощие и по отношение на приложението на визираните в разпоредбата на чл. 78а, ал. 7 от НК ограничения. При констатиране на такива, той е задължен да не прилага института. Въпросът е кога за съответните органи възниква задължението да изследват дали са налице рестриктивните основания, посочени в чл. 78а, ал. 7 от НК“.

Съгласно ТР № 2/07.10.2002 г. на ОСНК на ВКС в обвинителния акт задължително се посочват само „фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му“. При това положение, ако качеството на субекта, засегнат по някакъв начин от престъпното посегателство, не е част от елементите на съответния престъпен състав, прокурорът не е длъжен в обвинителния акт или в постановлението, съставено по реда на чл. 375 от НПК, да излага факти относно същото. Съдът също няма задължение да изяснява обстоятелства извън тези, посочени в нормата на чл. 102 от НПК. Преценката дали в конкретния случай са налице рестриктивните основания следва да бъде извършвана по ясно определени правила и е недопустимо да бъде поставяна в зависимост от усилията и активността на съответния орган да установява обстоятелства по делото, които излизат извън предмета на доказване. Съдиите от ОСНК са категорични, че при това положение, за да е длъжен компетентният орган да установява дали е налице ограничителното основание, визирано в чл. 78а, ал. 7 от НК, е необходимо то да е част от предмета на доказване, а това предполага съответното обстоятелство да е елемент от основния или квалифицирания престъпен състав.

В мотивите на тълкувателното решение се напомня, че с Постановление № 2/1974 г. по н. д. № 4/1974 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС № 2/1974 г.) са дадени разяснения относно елементите на основния и квалифицираните състави на хулиганството, видовете хулигански действия, формата на вината, като е посочено, че обект на престъплението по чл. 325 от НК са обществените отношения, свързани с реда, установен в страната, и общественото спокойствие. Според постановлението деянието следва да бъде подведено под нормата на квалифицирания състав на чл. 325, ал. 2 от НК, когато хулиганските действия са започнали преди намесата на органа на властта или представителя на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред, продължават въпреки нея и прерастват в съпротива срещу тях. В разпоредбата на чл. 325, ал. 2 от НК ясно е посочено като елемент от състава на престъплението качеството на субекта, спрямо когото се осъществява престъпното посегателство, изразено чрез съпротива – „орган на властта“ или „представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред“. С деянието по чл. 325, ал. 2 от НК, наред с обекта на защита – обществените отношения, свързани с установения в страната ред и общественото спокойствие, се засяга и още един обект – властническите обществени отношения, носител и изразител на които са съответният орган на власт или представителят на обществеността. Върховните съдии подчертават, че волята на законодателя да защити и двата обекта на престъпно посегателство е намерила израз в определянето на размер на санкцията за престъплението по чл. 325, ал. 2 от НК, който надхвърля лимитативно посоченото в разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК наказание, поради което институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административна санкция е неприложим.

Върховните съдии пишат: „С оглед насоките на ППВС № 2/1974 г. може да се направи извод, че когато непристойното поведение на дееца, грубо нарушаващо обществения ред и изразяващо явно неуважение към обществото, се осъществява чрез действия, насочени срещу орган на властта при или по повод изпълнение на службата му, деянието следва да се квалифицира по основния състав на чл. 325, ал. 1 от НК. Обектът на престъпно посегателство, съответно на законодателна защита, при тази хипотеза, са обществените отношения, свързани с установения в страната ред и общественото спокойствие, а не отношенията, засягащи дейността на държавни органи, обществени организации или лица, изпълняващи властнически функции, включително и такива по опазване на обществения ред“. Според съдиите след като престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК има за непосредствен обект на защита обществените отношения, свързани с реда и общественото спокойствие, а качеството на субекта, спрямо когото са осъществени хулиганските действия – „орган на властта при или по повод изпълнение на службата му“, не е елемент от престъпния състав, ограничението на разпоредбата на чл. 78а, ал. 7 от НК не следва да намери приложение.

Източник: http://www.vks.bg/vks_p02_0424.htm

,

Обсъждат гражданския процес в парламента

Гражданският процесуален кодекс е ключов инструмент за провеждане на съдебната реформа, заяви председателят на Комисията по правни въпроси Данаил Кирилов при откриването на научно-практическата конференция на тема „Правни проблеми по прилагането на Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Възможните разрешения”. Двудневният форум е организиран от Висшия адвокатски съвет и е под патронажа на парламентарната Комисия по правни въпроси.

Данаил Кирилов подчерта, че гражданското право е един от най-сложните правни отрасли и затова в три последователни законодателни процедури народните представители са проявявали плахост да достигнат до окончателни решения по важни проблеми. Това е продиктувано от разбирането ни, че е необходимо промените в ГПК да не бъдат самоцелни, частични и едностранни, а да са съобразени както с достиженията на правната мисъл и практика, така и с острите проблеми от правоприлагането в гражданския процес, посочи той. Председателят на парламентарната правна комисия изрази благодарност към организаторите от Висшия адвокатски съвет, към инициатора на конференцията – заместник-председателят на Върховния касационен съд Красимир Влахов и всички юристи, които със своите експертни становища ще подпомогнат намирането на най-правилните решения в тази област на правото.

Всички ние искаме съдебна реформа, която да направи правосъдието по-леснодостъпно, бързо, прозрачно и предвидимо, отбеляза при откриването на форума председателят на Висшия адвокатски съвет Ралица Негенцова. Тя подчерта, че ГПК е средството, чрез което може да бъде постигната тази цел, а конференцията дава възможност да се чуят становищата на всички правни професии, да се обедини опита, достиженията на теорията и създадената вече богата практика. Трябва да очертаем философията за промяната и да предложим на законодателя възможните сполучливи решения, заяви Ралица Негенцова.

Министърът на правосъдието Цецка Цачева каза, че юристите от различни професии, но свързани или с прилагането, или с промените в ГПК, трябва да набележат краткосрочните, а защо не и концептуално да се даде по-далечен поглед на това какво предстои занапред като развитие на гражданско-процесуалната наука. От формирането на общо мнение по отделни въпроси ще бъде дадена стабилна основа, която да бъде отправна точка за парламентарната правна комисия, отбеляза тя.

През тази година се навършват 10 години от приемането на действащия ГПК и това е достатъчно дълъг период, за да може да бъде направен анализ и оценка на въздействието му върху правната среда в България, посочи в началото на конференцията адвокат Валя Гигова. По думите й форумът има за цел да направи подобен анализ, да се установят пропуските и несъвършенствата в уредбата и да се предложат промени, които да осигурят един по-балансиран и справедлив граждански процес.

В първата част от конференцията „Проблеми на исковото производство” изложения е предвидено да направят преподавателят в СУ „Свети Климент Охридски” доктор Ивайло Костов, преподавателят в УНСС доцент Таня Градинарова, адвокат Георги Атанасов, преподавателят в Софийския университет проф. Анелия Мингова, заместник-председателите на Върховния касационен съд Дария Проданова и Красимир Влахов и адвокатите Кина Чутуркова и Иван Георгиев.

В двудневния форум участват членове на Комисията по правни въпроси на Народното събрание, съдии, адвокати, представители на институциите и експерти по гражданско право.

Източник: http://www.parliament.bg

,

Народното събрание прие на първо четене нов Закон за мерките срещу изпирането на пари

Парламентът прие на първо четене нов Закон за мерките срещу изпирането на пари, внесен от Министерския съвет. В гласуването участваха 175 депутати, от които 166 бяха „за“, 1 – „против“, 8 се въздържаха. Целта на закона е да се постигне съответствие с европейска директива. Тя е свързана с предотвратяване на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма.

Новият закон, който ще замести досега действащия, цели да се засили превенцията на изпирането на пари и финансирането на тероризма, борбата срещу корупцията, по-ефективно отчитане на рисковете, увеличаване на капацитета на компетентните национални институции за анализ и обмен на информация. Това се посочва в доклада на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред. Предвидени са два вида проверки – комплексна и опростена, в зависимост от оценката на потенциалния риск.

Регламентирано е създаването на междуинституционална работна група с акт на Министерския съвет, която да изготви и актуализира Национална оценка на риска. Въвеждат се по-строги санкции за неспазване на закона, както и подобряване на контролните функции на надзорните органи. Съществени промени са предвидени и в предложения нов режим за установяване на произхода на средствата, с които се цели по-висока ефективност, административна икономия, и гъвкавост, съобразно вида на сделката или операцията, рисковия профил на клиента и др. Контролът по прилагането на закона ще се осъществява от председателя на ДАНС.